Известно време си мислих за Буика, за претърсването на стаята ми и за това как ме беше изгледала администраторката като влязох. Погледнах вратата. Не беше отваряна със сила. Помислих и за това. След това се върнах във фоайето и попитах администраторката:
— Някой влизал ли е в стаята ми?
Тя подскочи. Не много, може би около двуинчов вертикален подскок, но все пак си беше подскок.
— Не, господине, разбира се, че не.
— Кой номер е стаята ми? — попитах.
Тя се обърна ентусиазирано към екрана на компютъра.
— Ако ми кажете името си, господине, с удоволствие ще проверя кой номер е стаята ви.
— Ако не знаете името ми или номера на стаята ми — рекох, — откъде знаете, че никой не е влизал в нея?
— Аз, ами, никой не влиза по стаите на гостите на хотела, господине.
— Часовникът ми липсва — казах. — Бях го оставил на шкафа, а сега го няма там.
— О, Боже — възкликна уплашено. — Той не би… Изчаках. Тя не знаеше какво да каже. Имах време.
Нямах нищо против мълчанието. Долу откъм бара и трапезарията можех да чуя как един мъж се смееше. Почаках още.
— Сигурна съм, че той не би откраднал часовника ви, господине.
— Кой?
— Офицер Суини.
— Ченге?
— Да, господине. Това е единствената причина, поради която го пуснах в стаята ви. Той е полицай. Каза, че става дума за важен полицейски въпрос.
— От полицията на Алтън?
— Да, господине. Той е детектив в офиса на шерифа.
— Познавате ли го?
— Да, господине. В гимназията беше съученик на брат ми.
— Той ли кара тъмносин Буик седан? — попитах.
— Не знам, господине. Не го видях, докато не влезе във фоайето. Каза, че се отнася за официален полицейски въпрос. Сидейл може да знае за колата.
— Сидейл ли се казва цветнокожия тип в зелената униформа?
— Да, господине. Офицер Суини каза да не ви казвам. Той каза, че работата е официална.
— Разбира се — Усмихнах се и умишлено погледнах часовника си. Беше 3:10. Тя не показа признак, че го е забелязала.
Излязох на широката веранда. Сидейл метеше стъпалата.
— Извинявай, Сидейл, познаваш ли офицер Суини от полицията на Алтън?
Сидейл леко се усмихна.
— Тя изобщо не умее да пази тайна за пет пари, нали? — каза.
— За пет пари — отговорих. — Знаеш ли каква кола кара Суини?
— Като дойде тук, караше пикап Форд Рейнджър. Червен с черна пластмасова облицовка на седалките.
— Случайно да знаеш кой е притежателят на синия Буик, паркиран през улицата?
Сидейл погледна към Буика, след това към мен и поклати глава.
— Не мога да кажа, че знам.
— Знаеш, че Суини е бил в стаята ми, нали?
— Разбира се — каза Сидейл, — нали аз го пуснах.
— Как така?
— Тя ми каза да го направя.
— И ти стоя ли при него? Сидейл отново поклати глава.
— Само го пуснах да влезе. Не се навъртам около ченгетата повече от необходимото.
— Видя ли го, когато си тръгваше?
— Естествено. Тръгна си преди около двайсетина минути. Около десетина минути преди вие да се върнете.
Отново погледнах Буика. Нямаше издайническа антена за подслушване. Но имаше малка клетъчна телефонна антена на задния прозорец. Прозорците бяха с тъмни стъкла.
— Има ли някой в Буика? — попитах. Сидейл сви рамене.
— Паркиран е тук, откакто излязох — каза. — Ти в беда ли си?
— Още не — отговорих.
Излязох от верандата и се упътих към Буика. Както се приближавах, някой запали колата и замина.
14
Върнах се в хотела и се обадих на Фарел в Бостън. След това попитах Сидейл за пътя и тръгнах надолу по улицата към Кентърбъри Фармс. Състезателната конюшня се намираше като се пресече града, но в Алтън пресичането на града не представляваше събитие, изпълнено с открития и вълнуващи преживявания.
Заминах от Бостън в ранна есен, но в Алтън все още беше лято и дебелите листа на арковидните дървета нашарваха широките улици със слънчева светлина. Малкото коли се движеха свободно, знаейки, че няма за къде да бързат. Горещината беше поносима и леко ме обгръщаше без нападателността на големите градове през лятото.
Отвън академията на Каролина минах покрай извиваща се тухлена стена, по-висока от главата ми. Нямаше нито остри, нито прави ъгли. Стената криволичеше равномерно навън и навътре. На пресечката с един мръсен път стената зави незабелязано и се отдалечи от мен. Тръгнах по мръсния път. Калта беше мека и червена и краката ми издаваха неприятен звук, като стъпвах в нея. Тук дърветата не се спускаха надолу, стояха изправени и много високи, вечнозелени борове, без клони първите трийсет или четирийсет стъпки, така че вървенето по този път приличаше на ходене през коридор, обграден от двете страни с колони. Не се чуваше никакъв звук освен този, издаван от краката ми и подсвиркването на скакалец, което беше толкова настойчиво и постоянно, че избледняваше и човек преставаше да го забелязва. Надолу по пътя можех да видя как се откриват тренировъчните писти и в центъра на вътрешното поле имаше огромно тумбесто дърво, заобиколено от колона борове.