Светлина в края на тунела.
Чух звук от удряне на копита. Стигнах до тренировъчната писта. Няколко коня се разхождаха наоколо в меката червена пръст. Трениращите ездачи бяха повечето момичета в джинси, ботуши и твърди шапки, малките им камшици за езда бяха затъкнати отзад в коланите и стърчаха до гърбовете им. Петдесет килограмови момичета, контролиращи петстотин килограмови животни. Като се приближих, можах да чуя как конете си поемаха въздух през разширените си ноздри и го издъхваха на големи пръхтения. Дишането им беше регулярно като заглушеното биене с копитата.
Вляво, на около половин миля нагоре по пистата, имаше малка преносима врата за стартиране. Трима-четирима мъже се бяха събрали около нея, като наблюдаваха как конете тичат. Единият от мъжете беше яхнал спокоен силен кафяв кон. Другите трима стояха прави. Зад стартовата врата имаше паркинг с три или четири коли, а зад него вдясно се виждаха няколко бели сгради. Тръгнах към вратата.
Приближих към човека на коня.
— Добро утро — поздрави той.
— Искам да поговоря с някой, който отговаря за конюшнята — рекох.
— Тогава ви трябва г-н Фъргюсън — каза човекът и кимна към един от другите мъже, които стояха и гледаха конете.
— Франк Фъргюсън — обърна се към мен другият мъж и протегна ръка.
Представих се.
— Елате да поговорим в офиса ми — покани ме Фъргюсън. — Може да е останало малко кафе, въпреки че сигурно вече е изстинало.
Фъргюсън беше нисък с превити крака и значително шкембе, което изглеждаше твърдо. Косата му си беше на място, посивяла и къдрава, оставена дълга за човек на неговата възраст. Ходеше с инженерни ботуши и джинси с червена карирана риза, бежовото му сако от рипсено кадифе беше с кожени кръпки на лактите. Отправи се към офиса с бърза крачка и в движение измъкна извита лула от морска пяна от десния джоб на сакото си. Напълни я с тютюн от кожена кесия с цип. Докато стигнем до офиса, лулата вече димеше в устата му, а тютюнът беше напъхан обратно в джоба на сакото.
Офисът се намираше в единия край на дългата конюшня, където бяха отделенията на състезателните коне. Те гледаха света около тях, като хрупаха сено, поклащаха се и най-малко един от тях дъвчеше усилено оградата на отделението си. Младо същество къпеше с маркуч един висок дорест жребец. Момичето беше облечено в кафява тенис фланелка, на която пишеше Кентърбъри Фармс, а вързаната й на дълга плитка руса коса стигаше до кръста. Тя изплакна коня със силна струя вода, намаза го със сапун и започна да го търка с четка. Отново го изплакна от пяната. Конят стоеше спокойно и гледаше с големите си кафяви очи тренировъчната писта на полето. От време на време поместваше копитата си.
Самият офис не представляваше нищо особено. Имаше снимки на коне и собствениците им, събрани в повтарящи се пози в кръга на победителите. Изглеждаше, че има много собственици. Фъргюсън присъстваше на повечето от снимките. В стаята имаше голямо метално бюро и сива маса с папки на нея, кафе машина с наполовина пълна каничка с кафе, сложена на затоплящата чинийка. Миришеше лошо, както мирише кафе, което е стояло половин ден на топло.
Фъргюсън кимна към кафето. Поклатих отрицателно глава. Той седна на бюрото, аз взех един прав стол, обърнах го с гърба напред и поставих ръцете си на облегалката му.
— Аз съм детектив — рекох. — Разследвам биографичните данни и произхода на една жена, която е работила тук, жена на име Оливия Нелсън. Може би преди около двайсет и пет години, вероятно двайсет и седем или двайсет и осем. Вие били ли сте тук тогава?
Фъргюсън кимна и си наля чаша от отровно-миришещото кафе. Сложи си две супени лъжици захар, още две сметана и го разбърка, докато ме слушаше.
— Да, разбира се. Аз съм в този бизнес от четирийсет години, следващата пролет ще станат четирийсет и една. Точно тук. Помагах да се открие състезателната писта в Алтън. Всички мислеха, че това трябва да стане в Кентъки. Но не стана така и аз им показах, че не са прави.
Той още веднъж разбърка кафето си.
— Помните ли Оливия Нелсън? — попитах.
— Хлапето на Джек Нелсън? — каза Фъргюсън. Поклати глава. — Старият Джек, който мреше да си присвои нещо чуждо. Беше голям хитрец, най-големия, който някога съм виждал.