— Да си присвоява? — попитах.
— Джек свиваше всичко, което не е човешко същество — обясни той.
— Хубаво е човек да си има хоби — рекох. — Какво можете да ми кажете за Оливия?
Фъргюсън сви рамене.
— Много време мина оттогава. Беше достатъчно добро дете, обичаше да се разхожда, учеше се да язди точно като хлапетата ей-там сега, падаше си по конете. Нали знаете, младите момичета обичат да упражняват контрол върху нещо голямо, силно и мъжко между краката си.
— Добре казано — казах. — Нещо необичайно в тази връзка?
— Нищо, беше по-богата от останалите… затова я взех. Джек беше вложил много пари в конете ми.
— От синдиката?
— Да, господине. Стигнахме до Кийнленд, до Сарагота и годишните търгове. Купувахме коне, които изглеждаха подходящи и продавахме акции срещу тях.
— Чували ли сте нещо за Оливия, след като тя напусна работата си тук?
Фъргюсън отново сви рамене, дръпна от лулата си. Беше добър пушач на лула. Беше я запалил с една кибритена клечка и беше успял да поддържа огъня й без много усилия.
— Не — отговори. — Не се занимавам много със съдбите на хлапетата, след като напуснат конюшнята. Знам, че отиде да учи в колежа и майка й почина… — бавно поклати глава. — Като че ли уби Джек със смъртта си. Човек би помислил, че не държи много на нея, като го гледаше как хойка насам-натам, докато беше жива, но трябва да я е обичал по свой собствен начин. Когато почина, той направо се побърка от мъка. Отне му две години, за да преодолее скръбта си.
Фъргюсън дръпна от лулата и без да я вади от крайчеца на устата си, изпусна малка струйка дим от другия. След това се ухили.
— И все пак, не бих искал да оставя дъщеря си сама, когато Джек е наоколо.
Имах чувството, че в стомаха ми се свива буца.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Джек е вече почти на седемдесет години, но ако му падне нещо, не му прощава — каза Фъргюсън.
Замълчах. Фъргюсън ме погледна замислено. Знаеше, че е казал нещо, което не е трябвало. Но не знаеше какво. Чакаше.
— Значи е жив — констатирах.
— Поне миналата седмица беше — рече Фъргюсън. — Пийнахме му по няколко питиета. Имаш ли по-нова информация?
Поклатих глава.
— Бях чул, че е починал.
— Е, не е — каза Фъргюсън.
— Бил съм дезинформиран — рекох.
15
Сезоните не се бяха променили в Южна Каролина. Още беше лято. Но земната орбита бе неумолима и въпреки температурата вечерта се спусна по-рано от обикновено. Наближаваше коктейлно време, когато си тръгнах от офиса на Фъргюсън и се отправих бавно към Алтън Армс. Като минах покрай паркинга забелязах синия Буик да се измъква от там и да тръгва към павирания път, който минаваше от конюшнята към магистралата.
По мръсния път под високите борове вечерта вече бе настъпила. Бръмченето на скакалеца не се чуваше, а вместо него се беше появила песента на щурците и от време на време се долавяше тананикането на нощните птици. Не се чуваше никакъв друг звук, с изключение на стъпките ми в меката земя. Никой друг не се движеше по пътя. Можех да почувствам тежестта на пистолета върху бедрото си. Беше хубаво чувство.
Тъй като се оказа, че бащата на Оливия Нелсън не е починал, излиза, че някой беше излъгал ченгетата. Но нямаше начин да се разбере дали го бе направил Лаудън Трип или Оливия, която бе излъгала Лаудън, или пък дори самият Джек бе заблудил дъщеря си.
Като се върнах в хотела, се качих в стаята си и се обадих на Фарел.
— Научи ли нещо за регистрационния номер на онази кола? — попитах.
— Това, което ще ти кажа, ще ти хареса — отговори той. — От полицията в Южна Каролина казват, че този номер е класифициран. Сведения за собственика се дават само при представяне на доказателства, че информацията е абсолютно необходима.
— И ти какво, не можеш ли да представиш такива доказателства?
— Как? Защото колата те следи или защото ти си мислиш, че те следи? Не. Ако те беше блъснала и изчезнала, и ако трима свидетели бяха видели това, тогава би имало доказателства за необходимост да се получи информацията.
— Това е част от разследване за убийство — рекох.
— Ти казваш това, но полицията в Южна Каролина не е на същото мнение. Те казват, че мога да отида да си опържа северняшкия задник. Въпреки че го поднесоха по по-учтив южняшки начин.
— Класифициран регистрационен номер на кола обикновено означава, че тя е прикритие за полицаи.
— Ъ-хъ — съгласи се с половин уста.
— Добре — нямаше какво друго да кажа. Слушах слабото кухо мълчание в телефонната слушалка за известно време.