— Добре — повторих отново.
Фарел изчака.
— И аз имам нещо, което със сигурност ще ти хареса — казах.
— Така ли?
— Бащата на Оливия Нелсън е жив.
— Ами!
— Овладей се! — рекох.
— Трип каза, че родителите й са починали — колебливо прозвуча Фарел.
— Точно така — отговорих.
— И защо ще лъже?
— Може и да не лъже. Може тя да му е казала, че са починали.
— Тя пък защо ще лъже?
— Може да си е мислила, че са починали — казах.
— Ще спреш ли, дявол да го вземе — изруга Фарел. — Ако баща й е жив, а на нас са казали, че е починал, значи някой е излъгал.
— Ти го каза — рекох.
През прозореца на хотелската си стая можех да видя синия Буик, неподвижен под тежките дървета срещу хотела.
— Ще отидеш ли да го видиш? — запита Фарел.
— Ти го каза — повторих.
— Ще спреш ли, за бога, да говориш като шибан идиот на жонгльорско представление?
— Разбира се, г-н Железен — казах. — Веднага щом вие направите нещо, за да откриете типа, който ме следи.
— Защо просто не престанеш да му обръщаш внимание и да го забравиш? — попита Фарел.
— Ами, първо, защото съвсем открито ме следи. Освен ако не е най-неспособното и тъпо ченге в старата конфедерация, явно иска да го видя.
— Което означава, че се опитва да те сплаши? — констатира Фарел.
— Да. И искам да знам защо. И кой го изпраща.
— Като разбереш, да не забравиш да ме уведомиш.
— И дума да не става, разбира се, освен ако не е някой класифициран — отговорих.
16
Взетият ми под наем Форд беше паркиран в паркинга на задния десен ъгъл на хотела. Излязох от предната врата и се отправих към него. Човекът в Буика можеше да ме види. Така се беше разположил, че ако тръгнех с колата, да може да ме последва. Да следиш някого е много по-лесно, ако нямаш нищо против той да научи, че е следен.
Като запалих Форда видях пушека от всмукателната тръба на помпата на Буика. Излязох от изхода на паркинга, завих зад ъгъла и се паркирах точно зад Буика, като оставих двигателя да работи на празен ход. Нищо не се случи. Не можех да видя какво става вътре в другата кола поради тъмно оцветеното стъкло. Поседях си тихо и спокойно. През улицата мързеливата хрътка се помота напред-назад около ъгъла на хотела И седна на горното стъпало на верандата, като разположи предните си крака на долното. Сидейл излезе след малко и даде на кучето нещо за ядене. То не промени положението си, само устата му се движеше, дъвчейки храната. Сидейл взе една метла и започна да мете верандата. Мястото изглеждаше чисто, но подозирах, че това си беше нещо, което Сидейл редовно си правеше, когато нямаше какво друго да върши, за да не виси като паяк във фоайето и да разговаря с администраторката.
Буикът отново заседна на едно място. Потрепера леко и отзад се появи лека следа от пара, излизаща от всмукателната му тръба. Мислех си дали Брукс Робинсън или Майк Шмид щяха да играят трети бейсмън в бейзболния отбор на Спенсър, съставен само от звезди. Клонях повече към Шмид. Разбира се, Били Кокс би се справил с всеки, но Шмид беше този, който правеше ударните бройки. От друга страна със същото се славеше и Еди Метюс.
Пред мен Буикът включи на скорост и се отдели от тротоара. Последвах го. Той зави наляво на края на късата уличка, след това рязко надясно, забави на зеления светофар и потегли изведнъж, когато светофарът превключи. На червено успях да застана плътно зад него и запазих малка дистанция докато той вървеше надолу по улицата зад супермаркета на Крьогер. Не го изпусках от очи дори като превиши лимита за допустима скорост и се отправи по Каунти Роуд.
Когато стигнахме до маршрутно шосе 20, той се запъти на изток към Колумбия. Караше с около осемдесет и пет мили в час. Взетият под наем Форд малко подскочи, но успя да се задържи зад него. След десет мили такова бързо каране, Буикът направи обратен завой в завоя, разрешен за официални моторни превозни средства и се отправи обратно назад към Аугуста. Аз го последвах. След няколко минути на едно дълго нанагорнище намалихме скорост. В лявото платно имаше огромен трактор с десет колела, а в дясното — бял Кадилак, който пътуваше със същата скорост като трактора. Те си вървяха като тандем с около четирийсет мили в час. Ние бяхме заседнали зад тях. С тази скорост се преследвахме около пет минути. Буикът не преставаше да натиска клаксона си, но Кадилакът нито за секунда не ускори скорост. В Кадилака не се виждаше главата на шофьора над предната седалка. Това обикновено не е добър знак.
На следващият изход Буикът зави, изтрещя надолу по рампата и зави надясно към Еврика. Последвах го и за малко не минах право покрай него. Беше спрял на шосето на един чакълен страничен път. Всъщност минах край него преди да зърна синия му цвят през нискостъблените борови дървета. Спрях, върнах назад и се разположих зад него. Отново заседнахме на едно място.