— Разбира се — казах аз.
— Не обръщайте внимание на кучетата, господине — рече той. — Те няма да ви посегнат.
— Знам — отговорих. — Обичам кучета.
— Да, господине — каза той и се отдалечи, краката му леко изшумоляха по тъмния дъбов под. Беше обут в пантофи.
Стаята беше облицована цялата в тъмен дъб, стените бяха панелни, а таванът — направен от панели и греди. В антрето нямаше прозорци. В задната част на входното антре нагоре се виеше стълба и може би преди е имало прозорци, защото иззад завоя проникваше малко светлина.
Миризмата на свежо, която бях забелязал, намаля, когато старият човек си тръгна и отново се засили, когато чух шума от пантофите му, които се приближаваха някъде изпод стълбите. Усетих се, че душа. Къщата миришеше на алкохол и черният човек също. Нищо чудно, че миризмата ми се беше видяла толкова позната.
— Г-н Нелсън пита по каква работа искате да го видите, господине?
— Отнася се до дъщеря му — казах.
— Да, господине.
Той пак се отдалечи и този път го нямаше повече време. Почесах старата хрътка зад ухото и тя облегна главата си по-здраво на коляното ми. Другите кучета седяха наоколо с уважение, застанали в полукръг, който, по всяка вероятност си имаше някакъв свой кучешки ред. Старото куче явно беше главатарят. Сега вече можех да виждам достатъчно добре, за да забележа колко сива е муцуната на кучето. И около очите му беше сиво като на миеща се мечка. Предните му лапи се огъваха леко навътре.
Из цялото антре имаше рисунки на състезателни коне в позлатени рамки, повечето очевидно от деветнайсти век, когато са ги рисували с дълги тела и малки глави. От друга страна може би през деветнайсти век те наистина да са имали дълги тела и малки глави.
Кучето потри коляното ми с главата си и аз се наведох, за да го погаля още малко. Другите кучета ни наблюдаваха. Под прясната миризма на алкохол се носеше по-търпимата миризма на кучета. Обичах и двете миризми, въпреки че имаше хора, които не понасяха нито едната от тях.
В къщата не се чуваше ни звук, ни дори и типичните за всички къщи шумове като климатична инсталация, скърцане на стълбище, включване и изключване на хладилника. Не се чуваше нищо, освен тишината, която като че ли е нараствала непрекъснато от края на Гражданската война насам.
— Вие, момчета, добре ли се забавлявате тук? — попитах.
Кучетата не отговориха. Едното от тях, не видях точно кое, размаха веднъж опашката си. Черният човек се дотътри обратно.
— Г-н Нелсън каза да заповядате оттук, господине. Отидохме до края на входното антре, минахме под стълбището и през една врата влязохме в ярка галерия по продължение на задната част на къщата, изпълнена със слънчева светлина, нахлуваща през дългите френски прозорци. В края на галерията завихме надясно в огромна осмоъгълна оранжерия със стъклен покрив във формата на минаре. Един старец седеше в плетен шезлонг върху тъмнозелен килим в средата на под от сини камъни, като слънцето струеше върху него. Беше облечен в бял костюм и приличаше на Марк Твен, попаднал в ада. Имаше дълга бяла коса и голям бял мустак. По всяка вероятност тежеше около сто и четирийсет кила, повечето от тях съсредоточени в корема му. Имаше и малко в шията, и много в гънките на врата му, които се разпиляваха върху яката на ризата. Но имаше следи, показващи силата, която някога този човек е притежавал. А профилът на червеното сбръчкано лице беше същият, който дъщеря му беше показала на портрета си.
На плетена масичка до него стоеше порцеланова купа с топящ се лед, полупразна бутилка Джек Дениълс и чаша вода. В ръката си държеше дебела ниска чаша. Бастун, направен от дървото на трънка беше облегнат на шезлонга. До плетен стол имаше също плетена малка масичка с голям цветен телевизор. На екрана се виждаха пищно украсени състезателни коли, които непрекъснато обикаляха една състезателна писта. В стаята нямаше други мебели. Човек оставаше с чувството, че се намира в празен гимнастически салон.
Тук имаше още три-четири кучета, всичките ловджийски, с дълги уши, чернобели, които по нещо ми приличаха на кучето-чудо Пърл. С изкючение на това, че опашките им бяха дълги. И цветът им беше различен. И те бяха по-големи. И по-спокойни. Едно от тях размаха опашка на пода, като ме видя. Другите ме наблюдаваха, без да реагират. Проснали се на пода, само поместиха очи за да ме погледнат. Някъде отгоре се чуваше бръмченето на климатичната инсталация, но тя не се виждаше. Въпреки слънчевата светлина, в стаята беше студено.