— Не зная нищо за това, господине. Отново кимнах.
— Дали ще можете да ми обещаете, господине, да не казвате на г-н Джек, че си пиша с г-ца Ливи?
— Разбира се, че няма, Джеферсън — отговорих, — но се обзалагам, че той знае за това.
— Естествено, че знае, господине. Но няма да иска аз да знам, че той знае.
— Сигурен ли си, че не знаеш нищо за Черил Ан Ренкин?
— Не знам нищо по този въпрос, господине. Нищичко.
Джеферсън стана и аз станах, качихме се горе до предната врата. Протегнах ръка, Джеферсън я пое. Ръката му беше деликатна и силна, суха като прахта.
— Нелсън е щастлив човек, защото те познава, Джеферсън — рекох.
Черният човек се усмихна.
— Да, господине — каза той.
21
Телефонът в стаята ми в Алтън Армс имаше дълга жица. Човек можеше да се разхожда из стаята докато говори. Разказвах на Куърк историята на Джеферсън и гледах през прозореца.
— Имаш ли адреса й в Найроби? — попита Куърк.
— Да, взех го от плика — казах и му го продиктувах.
— Ще й се обадим — рече той. — Ако тя действително е там, може би ще успеем да накараме някого от американското посолство да отиде при нея и да я разпита.
— Фарел ще дойде ли тук? — това ме интересуваше.
— Все някой ще дойде — отговори Куърк. — Я ми повтори още веднъж историята за тази Черил Ан Ренкин.
— Всичко, с което разполагам, е снимката й в ресторанта на конюшнята. Изглежда точно както Оливия Нелсън е изглеждала в снимката по случай завършването на гимназията. Напълно прилича и на портрета в хола на жертвата след двайсет и пет години.
— Мислиш, че това са стари снимки?
— Да. И жената, която казва, че е майка на Черил Ан е може би на около седемдесет години.
Навън времето беше слънчево и горещо. Дърветата през улицата изглеждаха увиснали по-надолу от обикновено, а листата им стояха неподвижни. Синият Буик тръгна, направи завой и паркира пред хотела. Една полицейска кола спря зад него, след нея друга. От едната й страна беше написано „Шериф на Алтънска област“. Униформени полицаи започнаха да излизат от колите. Те заобиколиха хотела, като се опитваха да не привличат вниманието на хората.
Двама се запътиха навътре в случай че се опитам да избягам през кухнята.
— Мислиш ли, че тя би могла да бъде жертвата? — попита Куърк.
— Твърде много прилича на жертвата, за да я пренебрегнем — отговорих. — Но точно сега имам друг проблем.
— Да?
— Мисля, че отделът на шерифа на Алтънска област ще ме арестува — казах и му описах действията на новопристигналите. На вратата се почука.
— Ето ги — рекох. — Кажи на този, който ще пристигне тук, че съм в затвора.
— Аз ще дойда — каза Куърк.
Затворих телефона, извадих пистолета от кобура и го сложих на нощното шкафче с дулото настрани от вратата. След това отворих и се усмихнах на полицайката, която си правеше косата в Бейтсбърг.
22
Не ми предявиха обвинения. Просто ми взеха нещата, включително и пистолета, и ме натикаха в една килия съвсем сам в съдилището на областта Алтън. Никой почти нищо не каза. Но помощниците на шерифа се навъртаха наоколо и бяха нащрек, доколкото това беше във възможностите им, докато не ме заключиха в килията. След това всички си тръгнаха и ме оставиха сам в една килия 8 на 10 стъпки в мазето на съдилището. Нямаше прозорци, само една единствена крушка светеше на тавана на килията ми и една в коридора отвън. Имаше тоалетна в ъгъла на стаята и бетонно легло, запоено за стената. Тънък гол дюшек на леглото, възглавница и вълнено одеяло, което имаше вид на някога носено от мулето при оране.
Легнах на леглото, поставих възглавницата вдигната под главата си и се загледах в тавана. От другите килии не се чуваше никакъв шум. Или областта Алтън беше на първо място по липсата на престъпления, или другите затворници бяха настанени някъде другаде. Арестът ми беше незаконен. Не ме бяха обвинили в нищо. Не се бях явил пред съд, не ми бяха дали право на адвокат. Не ми бяха прочели правата, може би защото в момента нямах такива. Вероятно се надяваха, че когато дойдат, аз ще се съпротивлявам и това ще им даде основание да предявят обвинение срещу мен. Но аз не го направих. Тръгнах с тях без да промълвя нито една дума. Нямаше смисъл да питам. Нямаше да ми кажат. Напълно е възможно и те самите да не знаят. Но аз бях направил нещо, за да дам мотив на някой да направи нещо, и може би това нещо беше глупаво.
Отново проследих в ума си моя вечен за всички времена отбор: Куфакс, Кампанела, Мюсиъл, Робинсън, Смит, Шмит, Уилямс, Димаджио, Мейс. Никой не беше не на място освен Мейс и, разбира се, Уили щеше да играе десен нападател. И Ред Барбър шеше да предава мача по телевизията. А червеният Смит щеше да пише за него.