Светлините тихо угаснаха. Тъмнината беше абсолютна. Отникъде не проникваше никаква светлина, докато най-накрая очите ми привикнаха към нея. Можех да видя намек за светлина, проникваща под вратата до килиите в края на коридора.
Баскетболният ми отбор нямаше проблеми за първите четирима играчи: Бърд, Ръсел, Меджик Джонсън и Джордан. Но кой щеше да бъде другият център нападател? Да избера ли Уилт и да оставя Ръсел да играе нападател? Изглеждаше подходящо разрешение на проблема. Може би Боб Пит. Или дьо Бушер, или да направя Бърд нападател, или да оставя да играе Елджин Бейлър. А какво да правя с Джулиъс?
Чудех се дали някой ще ми донесе вечеря и реших, че никой няма да направи това. Искаха да стоя изолиран и гладен, и да ме държат на тъмно докато ми се атрофира решителността. Опипом в тъмното намерих тоалетната и мивката до нея, като пуснах водата. Имаше кран само за студена вода. Пийнах малко от шепата си и започнах да се разхождам напред назад из килията, като напипвах решетките и стената, а след това се ориентирах за размера, протягах леко ръка навън, но като вървях и спирах, завивах точно, когато трябва и в главата ми се въртеше един план.
Спомних си първата жена, с която бях спал. Казваше се Лили, спомнях си голото й тяло с пълни подробности толкова ясно, все едно, че съм я виждал вчера. Стана ми интересно и започнах да си припомням другите жени, които бях чукал и открих, че мога съвсем точно да си ги спомня всичките: как изглеждаха, какво правеха, какво казваха, какво обичаха, какво обличаха и как се събличаха. Някои много ме бяха харесвали, някои се губеха в своите фантазии и аз се оказвах превозно средство за изразяването им, някои просто обичаха да се любят, но всичките бяха забавни и приятни.
Помислих си за Сюзън. Тя беше най-забавна и приятна от всички.
Мислех си за футбола и дали Джо Монтана най-накрая ще замести Унитас. Джим Браун беше вечен и, разбира се, Джим Паркър. Сара можеше да пее и Мел Торн, а Дейв Макена беше пианист и Четирите Сезона в Ню Йорк, за онази единствена вечеря и бира Катамаунт и немски овчарки и Али, който беше може би най-добрия по вдигане на тежести, въпреки че Рей Робинсън бе, разбира се, най-добрият за всички времена на всички тежести и за шампанско Круг, за Фолкнер, Върмиър, и Стан Кентън и Майк Ройко и най-накрая заспах.
23
Чух ги да идват и седях на леглото, когато светлините светнаха и шест души от тях влязоха в килията ми. Четирима бяха в униформи на заместници на шерифа от областта Алтън с полицейски палки, двама бяха цивилни. Приятелката ми с прическата и бадемовидните очи не беше с тях. И шестимата бяха мъже.
Един бабаит в костюм от три части на сини райета, каза:
— Стани на крака, задник такъв!
Това не беше нов подход, да нахлуят внезапно, след часове изолация, докато още спя и да ми извадят душата от страх, като ми задават въпроси. Седях на ръба на койката си с отпуснати в скута си ръце и го погледнах. Жилетката му зееше на кръста, като откриваше два инча лошо напъханата в колана риза да стърчи отгоре.
— Веднага се изправи на гадните си крака! — изрева той.
— Ако искаш да носиш костюм с жилетка — казах, — трябва да си го ушиеш при добър шивач. В противен случай жилетката ти се отваря и не е красиво, зее.
Г-н Жилетков изви глава и двама помощник-шерифи ме изправиха със сила на крака. Аз му се ухилих.
— Седни! — каза Жилетков и ме блъсна с двете си ръце.
Не седнах. Заклатих се малко, но успях да се удържа на крака. Жилетков врътна глава и същите двама помощник-шерифи, които ме изправиха на крака, поставиха по ръка на всяко едно от рамената ми и ме блъснаха да седна. Не поддадох. Жилетков сви юмрук и ме удари в стомаха. Беше бавен. Имах време да си свия стомаха и да го предпазя от целия удар. Но ме разклати достатъчно, за да могат помощник-шерифите да ме накарат да седна. Седнах.
— При кого тренираш? — попитах. — При Мери Бейкър Еди ли?
Той не знаеше коя е Мери Бейкър Еди, но се опита да не го покаже. Партньорът му, облечен в летен костюм и сламена шапка с периферия, обградена с цветна лента, застана подпрян до отсрещната стена с кръстосани ръце. Никой не показа значката си.
— Не ни пука дали си умен тарикат или не — каза партньорът му. — Ние ще те отървем от тази твоя черта. Рано или късно, за нас това няма значение. Ще те отървем от всички тарикатщини и ти знаеш, че сме в състояние да го направим — имаше мек, почти равнодушен глас без никакви признаци на местен акцент.
Беше прав. Можеха да го направят и аз го знаех. Всеки може да бъде принуден да отстъпи със сила; всичко е въпрос на време и техника, а ако имате време, техниката най-накрая ще се появи. Обаче това не означаваше непременно, че трябва да е скоро.