— Той казва, че няма.
— Можете ли да потвърдите това, както казват във вестниците, от независим източник?
— Ченгетата не са независими — поклати глава Куърк. — Частните ченгета като теб са независими.
— Но ти си проучил въпроса.
— Доколкото това беше във възможностите ни.
— До каква степен означава това?
Куърк сви рамене.
— Има властни хора — обясни той. — Те имат още по-властни приятели. Всички, които попитам, казват, че тя е била кандидатка да я обявят за светица. Той също е кандидат за светец, а децата им са малки светийчета. Трудно е да подбутнеш подобни хора твърде далеч.
— Преди да се случи какво?
— Преди да те повика комисарят.
— И да ти заповяда да спреш да се ровиш?
— И да ми каже, че освен ако нямам неоспоримо доказателство, не трябва да допускам, че тези хора ме лъжат.
— А ти нямаш неоспоримо доказателство.
— Не.
— Мислиш ли, че тук има нещо?
Куърк сви рамене.
— Ето защо си изпратил Трип при мен — сетих се аз.
— Това не е някаква си проститутка от Ямайка, която се е отровила с наркотици в празна стая, на двайсет мили от харвардския клуб. Това е бяла англосаксонска протестантка, дама от аристокрацията, която са убили с удари по главата на един ъгъл на проклетия Луисбъргски площад, по дяволите. Обади ни се един американски сенатор да ни попита как напредваме. Обадиха ми се от Бостънската епархия на архиепископа. Всички казват, разкрий убийството или не се занимавай повече с него.
— Което не е най-подходящия начин да го разкриеш — казах аз.
Куърк отново замълча.
— Начинът да го разкриеш е да се заровиш надълбоко в него, да нарушиш живота на всички, свързани с този случай, да се съмняваш в думите на всички и до болка да си го вкараш сам отзад.
Куърк кимна.
— Сега разбираш защо се сетих за теб — каза той.
— Така че ако Трип не иска случаят да се разкрие, защо ме нае?
— Мисля, че иска да го разкрие, но с неговите предположения и при неговите условия. Той си мисли, че може да упражнява контрол върху теб.
— Е, все някой би трябвало да го направи — рекох аз. — Има ли пари оставени в наследство?
— Малка полица застраховка живот, която вероятно е покрила разходите за погребението.
— Никакво умствено заболяване?
— Не.
— Децата?
— Син, Лаудън младши, двайсет и две годишен студент от горните курсове на колежа Уилямс. Дъщеря, Мередит, осемнайсетгодишна, първокурсничка в Уилямс.
— И те ти се струват чисти?
— Американската мечта — каза Куърк. — Деканът гарантира и за двамата. Синът е в отбора по борба и дискусионния отбор. Дъщерята е председателка на драматичния клуб и член на студентския съвет или както и по дяволите да го наричат там в Уилямс.
— Някаква история относно децата, която да не се връзва?
— Синът е изпадал в няколко нормални юношески затруднени положения, нищо особено. Ще ти дам досието му.
— Все още ли имаш някой определен да се занимава със случая? — попитах аз.
— Да, Лий Фарел.
— Той е нов — казах.
— Да, и е педераст.
— Млад и педераст — възкликнах.
— За мен това не е проблем, докато не налети да ме целува по устата. Но на командния състав това не му харесва особено.
— Значи е от по-нисшия състав.
— Да.
— Свестен ли е?
Куърк се облегна назад във въртящия се стол и кръстоса ръце зад гърба си. Мускулите над лакътя му се издуваха под сакото.
— Може и да е — обясни той. — Не е имал много възможности да го докаже.
— Не му ли възлагат подбрани случаи?
Куърк се усмихна неопределено.
— Трябваше да го наемат, трябваше да го издигнат, но не е нужно да го използват.
— Искам да поговоря с Фарел.
— Разбира се — съгласи се Куърк. — Вие двамата веднага ще се сдушите.
3
Лий Фарел се отби в офиса ми късно следобяд, докато си преглеждах пощата и я захвърлях в кошчето.
— Лейтенантът каза, че се наемате сам да довършите случая с Оливия Нелсън — каза той.
Оказа се среден на ръст младеж, с мустаци, хубав тен, стегнатата стойка на спортист и почти плешив. Малкото коса, която имаше, бе ниско подрязана, а мустакът му — добре оформен. Беше облечен в бели памучни панталони и синя раирана памучна риза под светлокафяво сако от рипсено кадифе. Като се обърна да седне, прикладът на пистолета му изду ъгловидно сакото му. Той сви рамене автоматично, за да се освободи от него.
Погледнах го въпросително.
— Лейтенантът каза да ви сътруднича.
— Ако ти е приятно — казах аз.
— Мислех си, че мога да се справя и без теб — отвърна той.
— Чудно е, че толкова много хора мислят като теб.
— Случаят не става за разплитане — рече.