— Ние сме по средата на разпит, лейтенанте — каза партньорът, — и, както знаете, тук не е Бостън.
Беше възстановил контрола над дишането си, но все още се облягаше на стената. И когато се движеше, го правеше стегнато. Куърк го погледна. Имаше нещо в погледа, с който го изгледа. Не беше просто опасен. Бях виждал този поглед в много очи. Беше повече от това. Беше презрителна увереност, че ако се намери някаква причина да го направи, той ще те убие и ти нямаш никакво участие във взимането на това решение. При всичкия си стегнат контрол и хубаво ушитите дрехи, и семейните снимки на бюрото му, Куърк носеше в себе си лудост, която беше ужасяваща за другите, когато я пуснеше навън. Тук, в мазето на съдилището на областта Алтън, тази лудост не само се подаде навън, но и се изля с цялата си сила и мощ.
— Пет пари не давам какво правите вие, мръсни лайнари такива — каза Куърк и това, което се виждаше в погледа му, се усещаше и в гласа му. — Искам този тип и съм дошъл да го взема.
Жилетков, който не беше уловил погледа и бе твърде глупав, за да долови нотките в гласа му, заговори, като все още ме гледаше.
— Хей, лейтенант — рече той, — жилаво лайно, нали? Той е наш затворник и ние сме по средата на разпит. Защо не почакаш отвън? А?
Куърк отиде пред Жилетков и застана на един инч разстояние от лицето му.
— Искаш ли да се шибаш с мен, мръсен швестер? — меко попита.
Жилетков отстъпи назад, като че ли нещо го беше бутнало. Куърк се огледа из килията.
— Преди да сляза тук, в това шопарско въргалище, разговарях с министъра на правосъдието в Бостън, който ме свърза с министъра на правосъдието в Колумбия. И двамата знаят, че съм тук.
Той ме погледна и поклати глава.
— Хайде да тръгваме — рече.
— Разбира се — отговорих.
И ние излязохме бавно от килията и тръгнахме надолу по коридора под грозните лампи на тавана, изкачихме се по някакви стълби и влязохме в офиса на шерифа на областта Алтън. Куърк изиска личните ми вещи, в това число и пистолетът и ние слязохме без да бързаме, по стъпалата на съдилището, където слънцето грееше през арковидните дървета и падналите на земята листа образуваха безбройни шарки като шаваха насам натам по прашната улица.
24
Куърк беше паркирал колата си в оградения областен паркинг зад съдилището. Влязохме, той излезе с колата от единствения изход на паркинга и паркира при пожарен кран през улицата. Остави двигателят на колата да работи на празен ход.
— Как влезе там вътре? — попитах.
— Упражних тирания върху чиновника — небрежно каза Куърк.
— Ти си страхотно копеле — засмях се.
— Имаш късмет, че съм такъв.
Замълчахме.
— Тази кола под наем ли си я взел? — попитах. Куърк поклати глава:
— Федералните колеги в Колумбия ми я заеха за известно време.
— Така че защо седим тук сега в нея?
— Мислех, че трябва да разберем дали можем да научим нещо за онези двама цивилни там вътре — рече Куърк. — Бих искал да знам кой ги е изпратил.
От мястото, където бяхме паркирали, можехме да видим предната врата на съдилището и входа на паркинга от страничната улица.
— Ще ги следим ли? — Да.
— И ако те ни видят?
— Няма да ни видят — каза Куърк. — Аз съм професионален полицай.
— Разбира се — рекох. Куърк се ухили.
— Е, ако го ни забележат — рече той, — да вървят да се шибат.
Някакви коли влязоха и излязоха от паркинга, но Жилетков или Партньора не бяха в нито една от тях.
Хората влизаха и излизаха от съдилището, но това не бяха нашите хора.
— Защо не изпрати Фарел? — попитах.
— Взел си е почивни дни. Има някакви проблеми вкъщи.
— Какви?
— Типът, с който живее, е болен от спин — каза Курък.
— Боже опази — възкликнах ужасен.
Куърк кимна, като гледаше към съдилището.
— А той как е? — попитах.
— Той е добре.
— Така че ти дойде, защото Фарел е зает?
— Точно така, а Белсън се опитва да влезе в дирите на другата Оливия Нелсън, или истинската Оливия Нелсън, или която и да е по дяволите онази мадама в Найроби, а случаят се очертава като тежък… и си помислих, че е по-добре да дойда аз и да ти спася задника, за да не се сърди Сюзън.
— Благодаря — рекох.
— Няма нищо — каза Куърк. — Обадих се на Хоук и той каза, че ще държи Сюзън под око, докато нещата тук не се поуспокоят.
— Мислиш, че някой може да се опита да ми повлияе чрез нея?
Куърк сви рамене.
— Няма нищо лошо в това да е внимателен човек.
Двата цивилни костюма слязоха по стъпалата на съдилището, минаха по страничната уличка и влязоха в паркинга. След минута те вече го напускаха в зелен Додж, минаха покрай нас и се запътиха към Мейн Стрийт. Куърк включи колата си на скорост и лесно ги последва, като пусна няколко коли между нас и тях. Бяхме твърде далеч зад тях за да успеем да ги проследим, ако се опитат да се отърват от опашката си. Но те не се и опитаха. Нямаха основание да мислят, че ще ги следим. Куърк и аз трябваше, според тях, да хвърчим през глава за в къщи. След десет минути те спряха на паркинга на Холиди Ин, близо до малко летище. Куърк и аз се помотахме малко из паркинга през улицата, докато костюмите излязоха и влязоха в мотела. След това и ние спряхме пред мотела и паркирахме. Куърк нагласи пистолета си пред колана си така, че да се вижда, като остави палтото си незакопчано. След това влязохме във фоайето и се приближихме оживено към администраторката. Куърк показа със замах полицейската си значка и веднага я прибра. На нея спокойно можеше да пише Бейкър Стрийт, нередовни войскови части, тъй като чиновникът изобщо не успя и да я прочете.