— Лейтенант Куърк — каза отсечено той. — Отдел убийства. Искам да знам номера на стаята на двамата мъже, които току-що влязоха тук.
Администраторката беше жена на средна възраст с гъста силно руса коса. Гледаше с празен поглед. — Хайде, сестро — наведе се към нея Куърк, — това е работа на полицията. Не разполагам с много време.
— Двамата господа, които току-що минаха оттук? Куърк ме погледна.
— Не е ли умничка? — попита той. — Колко бързо схваща!
Отново я погледна.
— Точно така, сестро. Двамата мъже, които току-що минаха оттук. Номера на стаята и ако може по-бързо.
Той забарабани с върховете на пръстите си леко по гишето.
— Да, господине — измяука чиновничката. — Това са г-н О’Дел и г-н Граймс. Стая 211.
— Добре, качваме се — каза Куърк. — Ако изобщо правите нещо, освен да си гледате работата, ще затворя този нощен приют толкова здраво, че ще ти изцеди задника.
— Да, господине — мяукането беше още по-тънко.
— Стълбите са на края на коридора, господине. Втория етаж.
— Толкова здраво — повторих думите на Куърк, — че ще ти изцеди задника.
Качвахме се по стълбите.
— От ченгетата се очаква да говорят по този начин — каза Куърк.
— Хареса ми номера с „Убийците“ от Хемингуей.
— „Не е ли умничка?“ Да, често го използвам.
Стигнахме до втория етаж и спряхме пред стая 211.
Куърк залепи ухо до вратата. След това почука. Настъпи моментно мълчание, след това вратата се полуотвори и Жилетков надникна навън. Куърк подпря вратата с рамо и Жилетков отстъпи назад. Вратата широко се отвори.
Партньорът седеше на едно от двете еднакви легла с гръб към вратата, като разговаряше по телефона. Той се полуобърна като влязохме и аз изритах вратата, за да се затвори зад нас. Успя само да каже:
— Какво, по дяволите…
Куърк се приближи към него и прекъсна телефонната връзка.
— Точно така — рече му.
Малък пистолет в кобур лежеше над телевизора. Жилетков го грабна и го измъкна. Куърк едва го погледна, докато му взимаше пистолета от ръката, като го ритна под кревата. Жилетков замахна с юмрук към главата на Куърк. Но той отхвърли удара му с един замах и стъпи настрани. Погледна ме.
— Искаш ли това? — попита той. — За да си платят за побоя в затвора?
— Много ти благодаря — рекох и Куърк стъпи зад мен.
— Целият е твой — каза той и аз цапардосах Жилетков с пряк ляв удар право в носа, от който му потече кръв. Той хвана лицето си с две ръце, след това ги отдръпна и се втренчи в кръвта върху тях. От носовете тече много кръв. Партньорът му направи движение към мен, леко приведен, като се поклащаше с вдигнати ръце, събрани заедно. Аз леко се обърнах и забих левия си крак право в капачката на коляното му. Кракът му поддаде под него и той падна. Жилетков се втурна към вратата, като мина покрай мен. Ударих го отзад по главата със сгъната лява ръка от лакътя до китката, той се просна напред, удари главата си във вратата и се свлече на земята. Партньорът му сега стоеше на ръцете и коленете си, като се тътреше към леглото. Хванах го, изправих го с всичка сила на крака, а когато той се опита да ме ръгне с коляно в слабините, се удари в бедрото ми. Блъснах носа му с челото си, бутнах го надалеч от мен и го ударих с ляво кроше право вдясно. Той падна на леглото и си остана там, като държеше носа си, от който също започна да тече кръв. Жилетков не беше в безсъзнание на пода, а стоеше там на стомаха си с ръце, покрили лицето му.
— Вие, момчета, сте изпаднали в беда — каза им Куърк, — на няколко нива.
Огледах се из стаята. Имаше портфейл и комплект ключове за кола на нощната масичка до другото легло.
— Преди всичко, когато разполагахте с достатъчно помощ, биехте един безпомощен мъж с палка.