О’Дел започна да протестира, но се спря, като сви високите си рамене и кимна.
— Сега сте попаднали при безмилостни момчета — рече Куърк.
О’Дел кимна. Ръцете му бяха сгънати при палците и той внимателно ги изучаваше, като че ли да се увери, че са съвършено еднакви.
— Какъв беше първоначалният ви въпрос? — попита.
Куърк кимна. Изглежда, че кръвта беше спряла да тече от носа на Граймс. Но той продължаваше да седи на пода с глава в ръцете си.
— Проблемът е, че ние не знаем за какви шибани истории става дума тук.
— Кажете ми това, което можете — рече Куърк. Гласът му беше тих и кротък.
Светлата руса коса на Граймс започваше да изтънява на върха. С наведена надолу глава се виждаше какви грижи е положил, за да среше косата си така, че да скрие този факт. Сблъсъкът му с мен я беше разбъркал лошо и наръсена с лак за коса, тя стърчеше на различни ъгли.
— Казаха ни да дойдем тук и да се опитаме да узнаем какво е научил той за Оливия Нелсън — каза О’Дел.
Куърк се усмихна:
— Ъ-хъ?
— Ето защо бяхме малко груби в килията там — каза О’Дел. — Наистина не знаехме какво да питаме.
Куърк се усмихна с разбиране.
— И си доведохте четири мъжаги, за да ви помагат.
О’Дел сви рамене.
— Кой ви помоли да откриете това? — попита Куърк.
— Мал Чепин.
— Съкратено от Малкълм?
— Мисля, че да.
— И кой е Мал Чепин? — се поинтересува Куърк. О’Дел изглеждаше изненадан. В неговите кръгове Мал Чепин вероятно беше важно име.
— От офиса на сенатор Стратън.
— Той ли ви нае?
— Ами да. Ние сме един вид приятели на този офис, нали знаете.
— И офисът ви праща бизнес — каза Куърк.
— Разбира се. Така се работи в окръг Колумбия.
— Кой уреди сделката с шерифа на областта Алтън?
— Не знам. Предполагам, че е бил Мал. Той има много влияние и власт над хората от Партията из страната.
— И когато установите какво знае Спенсър, какво трябваше да направите?
— Да видим дали можем да го посплашим — отговори О’Дел.
— Е, това приключва въпроса — рекох.
Прозвучах точно като Джон Уейн. Но никой не изглеждаше да забеляза това. Куърк погледна О’Дел дълго и мълчаливо. След това извади от джоба си една от визитните картички и отиде до телефона. Прочете инструкциите за набиране и набра номера.
— Обажда се лейтенант Мартин Куърк — каза той.
— Райли О’Дел там ли е?… А какво ще кажете за Едгар Граймс? Аз съм шеф на отдел „Убийства“ от Бостънската полиция. Моля, опишете ми О’Дел. Почака. След това кимна.
— А Граймс? — попита.
Почака още малко. След това каза:
— Не, госпожице, всичко е наред. Просто рутинна полицейска работа. Как се казвате, госпожице? Благодаря. Не, не са замесени в убийство.
Затвори телефона.
— Секретарката ви се безпокои за вас — погледна към тях.
Никой не каза нищо.
— Как е малкото име на секретарката ви? — Куърк попита О’Дел.
— Моли — отговори той.
— А как й е фамилията? — този път въпросът беше към Граймс.
— Бъргин — отговори той. Продължаваше да държи главата си в ръце и да гледа втренчено пода между краката си.
Куърк го погледна.
— Имаш ли някакви въпроси? — сега питаше мен. Поклатих отрицателно глава.
— Добре — рече той.
Отидохме до вратата. Куърк спря и се обърна към О’Дел и Граймс. На челото на Граймс, където Куърк го беше ударил, за да се освободи от пистолета му, започваше да се образува синина.
— Приятен ден — любезно им пожела Куърк. Обърнахме се и напуснахме стаята. Никой не каза довиждане.
25
Когато Сюзън и аз се любехме в къщата й, се налагаше да затваряме Пърл, кучето-чудо, вън от спалнята й, защото ако не направехме това, Пърл безкрайно щеше да опитва да се вмъкне в леглото ни. А на никой от нас не му се ставаше след това, за да я пусне обратно в стаята.
Беше неделя сутрин. Лежахме под един от ленените чаршафи на Сюзън, тя си беше сложила главата на гърдите ми в мъртвотихата къща и слушахме само звука на собственото си дишане. Бях я прегърнал с едната си ръка, а под чаршафа тя беше поставила дланта си леко върху стомаха ми.
— Имаш хубав тяло — каза Сюзън, — за човек на твоята възраст.
— Това е само една от моите добродетели — отвърнах.
Големият стар часовник с пружина равномерно тиктакаше в тишината.
— Един от нас трябва да стане и да пусне бебето да влезе — рече Сюзън.
— Да.
Слънцето просветваше и се скриваше през върховете на дърветата пред прозореца на спалнята й, а сенките му образуваха малки разнообразни фигури на отсрещната стена. Това бяха непостоянни шарки, които изчезваха при преминаването на облак и отново се появяваха с изгряването на слънцето.