Хенри се беше заредил с Кетъмаунт Голд тези дни, аз си отворих една бутилка и си вдигнах краката на масата. Хоук седна до мен. Разказах му малко за случая на Оливия Нелсън. През прозореца на Хенри се виждаше мазния покрив на пристанището, а вълните изглеждаха тъмни и лъскави. Фериботът си проправяше път през вълните от пристана на Роу, като се запътваше към летище Лоугън.
— Знаеш ли нещо за сенатора Робърт Стратън?
— Не.
Хоук беше облечен в джинси, каубойски ботуши и бяла копринена риза. Носеше големия си магнум 44, който ползваше, затъкнат под лявата си мишница в нещо, което приличаше на кобур за рамо от змийска кожа.
— Знаеш ли нещо за жена на име Оливия Нелсън? — попитах.
— Не.
— И аз също — въздъхнах.
— Ако бях на твое място — каза Хоук, — и трябваше да се върна в Южна Каролина, щях да разговарям с някои от черните ни братя и сестри. Те работят в къщите на белите хора, виждат някои неща, чуват някои неща, защото белите не ги смятат за хора.
— Ако те се съгласят да разговарят с мен — отвърнах.
— Само им кажи, че си бял либерал от Бостън. Те ще ти бъдат благодарни за тази възможност — увери ме Хоук.
— И също, че съм голям почитател на Майкъл Джексън — рекох.
Хоук ме погледна продължително:
— По-добре запази това за себе си.
След това поседяхме тихичко и си пиехме бирата, като гледахме как вечерта се спуска над водата.
28
Обади се самият сенатор Стратън. Беше десет и двайсет сутринта и есенното слънце грееше в гърба ми, като осветяваше Бъркли Стрийт и проникваше през прозорците зад бюрото ми.
— Боб Стратън — каза той, като вдигнах слушалката. — Мисля, че ви дължа известно обяснение и бих искал да направя това по време на обяд днес, ако сте свободен.
— Разбира се — рекох.
— Чудесно. Какво ще кажете за Грил 23, в дванайсет и трийсет? Ще запазя маса.
— Разбира се — повторих.
— Само ние двамата — каза Стратън, — вие и аз, без никой да знае за това, нали?
— Разбира се — потретих.
— Шофьорът ми ще мине да ви вземе — добави той.
— Офисът ми се намира на две преки от ресторанта — рекох.
— Шофьорът ми ще се отбие да ви вземе — повтори Стратън.
— Разбира се.
Затворихме телефона. Набрах номера на Куърк, но никой не се обади. Позвъних на Белсън.
— Куърк върна ли се вече? — попитах.
— Не.
— Ти разговаря ли с него?
— Да. Старият негър, Джеферсън, не казва нищо повече по въпроса от това, което е казал на теб. Старецът изобщо нищо не говори. Куърк е съгласен с теб, че Джеферсън лъже за Черил Ан Ренкин, но не може да го накара да каже истината. Старата дама в кръчмата на конюшнята изглежда не работи вече там. Никой не знае къде е тя. Никой никога не е чувал за Черил Ан Ренкин. Ако той не успее да намери старата дама от кръчмата днес, ще се прибере вкъщи. Разноските за пътуване причиняват хемороиди на командния състав.
— Благодаря — казах, затворих телефона и започнах да мисля.
Самият Стратън ми се беше обадил. Това означаваше няколко неща. Първо, че искаше да ме впечатли. Второ, не искаше други хора да знаят, че се е обаждал и че ще обядваме заедно. Какво ли означаваше това? Защо майката на Черил Ан бе изчезнала? И защо Джеферсън, който иначе беше толкова непосредствен и открит за всичко останало, ще лъже, че не познава Черил Ренкин? Тъй като старият Джек изглежда бе смисъла на живота му, вероятно Джеферсън лъжеше, за да го прикрие. Което означаваше, че Джек има нещо общо с Черил Ан?
Прекъснах мислите си, защото шофьорът на Стратън чукаше на вратата ми. Не знаех нищо, което да не бях знаел и преди, но поне не знаех и по-малко.
Шофьорът беше учтив човек с коса, правена на четка и сешоар, облечен в сив габардинен костюм и розова копринена вратовръзка.
— Сенаторът ме помоли да проверя дали не носите в себе си подслушвателно устройство — рече той.
Имаше вид, че съжалява, че трябва да направи това, но не може да не изпълни дълга си.
Станах и протегнах ръце настрани. Шофьорът ме опипа, като че ли бе правил това и преди.
— Може ли да погледна пистолета ви? — попита той.
Разтворих сакото си, за да може да се убеди, че не нося касетофон у себе си, дегизиран като деветмилиметров Браунинг.
— Благодаря — каза той.
Излязохме до колата Линкълн Таун, която беше паркирал под знака за взимане коли на буксир. Задържа задната врата отворена, за да вляза и аз се качих. Баркли Стрийт бе еднопосочна улица в обратната посока, така че трябваше да минем по Бойлстън, Арлингтън, Колъмбъс и отново обратно по Бъркли. Можех да извървя същото разстояние пеша за четири пъти по-малко време, но нямаше да бъда проверен дали не нося в себе си подслушвателно устройство.