— Затруднена — рече тя, — сериозно затруднена.
Леко кимнах.
— И като повечето жени, ужасно измъчена.
Дълбокият й глас бе бавен. Маниерите й бяха тромави. Когато не говореше, оставаше напълно неподвижна. Тя знаеше, че аз знам, но не се оставяше да бъде подведена. Възнамеряваше да се задържи на положение. Кимнах.
— В същността на нещата стоеше фактът, че баща й я е отхвърлил.
— Оригинално — казах.
— И тя символично непрекъснато го е търсила в други мъже.
— Била е хаотична в това отношение.
— Това е мъжки начин на изразяване на нещата. Той е продукт на мъжката култура, осъдителен и пейоративен.
— Разбира се — отвърнах.
— Когато се обърна към мен за помощ, вече бе пробвала по пътя на Фройдизма, който е, така да се каже по мъжки, психотерапия. Неуспехът е предсказуем. Бях в състояние да й окажа помощ по женски в перспектива. И след като успя да разбере себе си за първи път в тази перспектива, тя най-накрая започна да установява връзка със закоравялата си същност и детето-жена вътре в нея.
— И започна да спи безразборно наоколо с който й падне — рекох.
— Тя си даде разрешение да открие собствената си сексуалност. И да направи това заради самия смисъл на думата, а не заради изкривена бащина любов.
— Знаете ли имената на някои други мъже, с които си е дала разрешение да разкрие собствената си сексуалност?
— Наистина, г-н Спенсър. Това е привилегировано общуване между пациент и терапевт.
— И един от тях може да я е убил — рекох. Тя поразмисли малко върху това.
— Мисля, че би било напълно в неин интерес да ми кажете имената им — казах. — Обзалагам се че в процеса на следването си в Южния Тихоокеански Университет сте научили, че е в най-добрия интерес на пациентите ви да пренебрегнете правилата на етиката при трудни обстоятелства.
Още малко поразмисли върху това, като се опита да смели думите ми.
— Не си водя бележки — каза тя най-накрая. — Вярвам, че сдържаната със сила жизнена спонтанност трябва да се отпусне и че това е необходимо за успешната терапия.
— Разбира се — отвърнах.
Позволи ми да я наблюдавам как мисли.
— Тя никога не е споменавала имена. Позоваваше се на мъжете в живота си по различни начини, водещия новините например, съдията, брокерът, от този род. Имаше важен свещеник. Знам. Но не знам кой е бил той.
— Вероизповедание? — попитах. Тя поклати глава:
— Дори не спомена това — отвърна. — Винаги го наричаше Светия човек. Мисля, че й доставяше удоволствие да опита с човек със свещенически сан.
Попритиснах я още малко, но не открих нищо. Продължих нататък.
— Тя каза ли ви истинското си име? — попитах.
— Не знаех, че е имала и друго — каза Кокбърн.
— Как се е казвал баща й?
— Не знам. Предполагах, че се е казвал Нелсън.
— Споменавала ли е някога името Ренкин?
— Не.
— Черил Ан?
— Не.
Замълчахме. Д-р Кокбърн поддържаше тромавата си увереност дори в мълчанието си. От начина, по който седеше, просто лъхаше на висока нравственост.
— Тя наистина спомена, че е използвала името на друго момиче, за да влезе в гимназията, документите на някой друг и подобни неща — най-накрая рече Кокбърн. — Самата тя не бе завършила гимназия. Бе напуснала дома си на седемнайсет години и отишла в Атланта, където е изкарвала прехраната си както й падне, включително и чрез проституиране. В един момент е пристигнала в Бостън, водена от, според мен, някакво детинско впечатление за знатен произход, влязла е в университета, завършила го е, започнала е да посещава обществените мероприятия в Харвард, където е срещнала настоящия си съпруг.
— Не каза ли чие име е използвала?
— Не, но ако не е била Оливия Нелсън, както вие подметнахте, човек логично би предположил, че е използвала това име.
— Да, би могло и така да се предположи — отвърнах. — В какво точно се е изразило отхвърлянето от страна на баща й?
— Той изцяло е отказал да я признае.
— Разкажете ми за това. Как точно става. Преструвал се е, че тя не съществува ли? Отказвал е да разговаря с нея, когато си е идвала в къщи?
Д-р Кокбърн тромаво ме изгледа. Остави мълчанието да се позадържи като че ли с това искаше да подчертае сериозността си.
— Той не е бил женен за майка й. Отказът му да я признае е бил в буквалния смисъл на думата.
Седях в тежко драпираната стая, чувствайки се като Нютон, когато ябълката е паднала върху главата му. Д-р Кокбърн ме погледна с натежало задоволство.
— Дявол да го вземе — рекох.
— И как точно мина всичко? — попита Сюзън по-късно.
— Всичко мина по същество — отвърнах. — Пълноценно използвах петдесеттте си минути, но през останалото време беше просто като че ли си играехме на Орсън Уелс.