— И вие ще ми платите с чек без покритие — рекох. — И внимателно ще го впишете в чековата си книжка и няма да го включите в баланса си, за да не е нужно да откривате, че е без покритие.
— Приятен ден, г-н Спенсър!
Не знаех какво да правя. Беше като че ли говориш на полярен леден блок. Станах и излязох като затворих вратата след себе си.
— Той е луд — казах на Ан Самърс. Тя тъжно поклати глава.
— Защо не ми казахте истината за него още първия път?
— Не знам. Той е… той е толкова сладък човек. И изглеждаше, че нещата се трупат постепенно, той изглеждаше толкова сигурен, че всичко е наред и…
Тя разпери ръце.
— Дори когато не ви плащаше заплатата? — попитах.
— Съжалявах го… не, не е точно това, чувствах се… неудобно заради него. Не исках никой да научи за това. Не исках той да знае, че аз знам.
— Има ли още нещо, което да не сте ми казали? — попитах.
Поклати глава. Помълчахме малко. След това тя заговори.
— Какво възнамерявате да правите сега?
— Имам намерение да проуча нещата до край — отвърнах. — Ще продължа да се ровя до край докато не открия истината.
Тя ме изгледа продължително. Нямах какво повече да кажа. Тя също. Най-накрая бавно кимна. С тържествеността си лицето й изглеждаше доста красиво.
— Да — рече тя. — Ще го направите, нали?
36
Колежът Уилямс се намираше в Уилямстаун, в отдалечения северозападен край на Масачусетс. Пътуването дотам отнемаше повече от три часа, независимо дали карате по Мас Пайк или изберете шосе 2. От една страна, ако попаднете зад някой турист на двупосочното шосе 2, пътуването можеше да се проточи до безкрайност. От друга страна пътят по шосе 2 беше по-красив от Мас Пайк и по него нямаше нито един ресторант Рой Роджърс.
Сюзън и аз си бяхме запазили стая в едно място в Уилямстаун, наречено Орчардс, където сервираха домашен пай и можехме да си запалим огън в камината в стаята си. Докато аз разговарях с децата на Трип, Сюзън щеше да посети музея Кларк.
Тръгнахме по шосе 2. Сюзън имаше нова кола, една от онези японски щуротии, които тя харесваше и която имаше форма на ряпа, а в по-голямата си част се състоеше от двигател. Тази беше зелена. Тя ме остави аз да карам, което беше добре дошло за мен. Когато тя караше изпитвах желание да си стисна здраво очите от ужас, което би ми попречило да видя по-голямата част от пейзажа, заради който на първо място бяхме избрали шосе 2.
Срещнах Чип и Мередит Трип в бара на един ресторант наречен Ривър Хаус, който посред бял ден беше почти празен. Чип и аз си поръчахме по една бира. Мередит си поръча диетична кола. Чип бе по-хладен от сока на киви със своите широки като торба панталони, лилаво униформено сако, килнатата си назад шапка и зелени слънчеви очила, които висяха около врата му. Мередит беше облечена в плисирана пола и черно поло. Бе обута в каубойски ботуши. Както винаги си беше сложила прекалено много грим.
— Трябва да говоря с вас за майка ви — казах аз.
Чип ме погледна кръвнишки. Мередит внимателно загледа горната част на масата.
— Това, което ще ви кажа, може да бъде потвърдено в по-голямата си част от полицията. Така че не е нужно да губим време да спорим дали това, което ви казвам, е истина или не.
— Това е, което ти казваш, пиперлийо — рече Чип.
Пиперлия. Поех си дълбоко дъх и започнах.
— Преди всичко е почти сигурно, че майка ви в действителност не е била Оливия Нелсън.
Очите на Мередит отново се фокусираха на стената покрай стола ми като силно се разшириха. Брат й каза:
— Ти говориш пълни глупости!
— Някой от вас срещал ли е някога някой от роднините на майка ви?
— Те са мъртви, задник такъв — рече Чип. — Как бихме могли да се срещнем с тях?
Отново бавно поех дъх.
— Ще приема това за отрицателен отговор — казах и погледнах Мередит.
Тя кимна с все още наведена надолу глава.
— Чували ли сте някога за някоя на име Черил Ан Ренкин?
Чип само ме погледна втренчено. Мередит поклати глава.
— Знаете ли, че баща ви е изпаднал в голяма финансова трудност? — попитах.
— От какъв вид? — попита Чип.
— Банкрутирал е — казах.
— Пълни глупости — рече Чип.
Бавно кимнах за минутка и отново внимателно поех дъх.
— Знаете ли, че майка ви безразборно е спала наоколо с когото й падне? — попитах.
— Ти, кучи сине — изрева Чип и се изправи. — Стани прав — извика отново.
Не се помръднах.
— Трудно е да се научи истината — казах. — Не ви виня. Но тя трябва да се знае и да се поразмишлява малко върху нея.