— Не. Прибрала се е в стаята си, погълнала е достатъчно количество хапчета за сън за да мине номера и се е наливала с бяло вино, докато й подействат. Не е оставила бележка, но няма основание да се съмняваме, че не е това, което изглежда.
Тя стана и наля две чаши кафе от автомата на кантонерката. Добави малко сметана и захар, попита ме как го пия и сложи по малко и в моята чаша. След това донесе чашите до бюрото си и ми подаде едната. Сивите й панталони й прилягаха съвсем гладко като се движеше.
— Какво ще кажеш за Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Твоят лейтенант, как му беше името?
— Куърк.
— Да, твоят лейтенант Куърк разпитваше наоколо за нея. Аз не си я спомням.
— Той разговаря ли с теб?
— Не. Шерифът каза да стоим надалеч от него. Никой не искаше да разговаря много-много с него.
— Как така разговаряш сега с мен?
— Шерифът нищо не каза за теб. Вероятно не допуска, че ще имаш смелостта да се върнеш пак тук.
— На стената на кръчмата в конюшнята имаше снимка на Черил Ан Ренкин — казах аз. — Много приличаше на Оливия Нелсън. Жената, която работеше там, каза, че това е Черил Ан Ренкин и че тя й е майка. Сега снимката е изчезнала и жената също.
— Не знам много по този въпрос — отвърна Фелисия. — Хората, които работят в тази кръчма, идват и си отиват. Плащат им на час, не ги водят по документи и никой не им държи сметка кои са и какви са. Ако можеш да пържиш ядене в мазнина, значи си нает.
— Ако се опитваше да научиш нещо за нещата в този град, към кого би се обърнала?
— За тази Черил Ан ли?
— За каквото и да е, за Черил Ан, Оливия, Джек, жена му, Боб Стратън, за който и да е. Единственото нещо, което знам със сигурност тук е, че ти си правиш косата в Бейтсбърг.
— И че е страхотна — рече тя.
— И че е страхотна.
И двамата пийнахме по малко кафе, което беше брутално лошо.
— Един приятел ми каза, че бих могъл да поговоря с домашните прислужници — рекох. — Тези, които работят по всички къщи, по всички офиси. Те чистят точно пред всички врати и си разказват разни неща едни на други.
Фелисия пийна още малко от отвратителното кафе и направи физиономия.
— Опитвала съм и това-каза тя. — Никакъв смисъл, не искаха да ми кажат нищо. Точно както няма да искат да ти кажат и на теб. Ще те изслушат внимателно, ще кажат „Да, гос-не“, ще кимнат, ще ти се усмихнат и няма да ти кажат нищо.
— Свикнал съм — кимнах. — Всички раси, вероизповедания и цветове отказват да ми казват някои неща.
— А когато го направят, те лъжат — рече тя.
— Особено това — потвърдих аз.
38
В кръчмата на конюшнята липсваше снимката на Черил Ан Ренкин. Бялата жена, която беше изявила претенции към нея, също я нямаше. Там беше само черната. Тя не знаеше къде е бялата. „Не, гос-не“, тя не знаеше и името й. Никога не го е знаела. Нищо не знаеше и по въпроса за никаква снимка. „Да, гос-не. Съжалявам, господине. Разходете се, господине.“
Върнах се в Алтън Армс и седнах на предните стъпала. Старата хрътка, която бях видял по време на предното си посещение, се беше опънала на слънцето на предната пътека. Завъртя очите си към мен и ме погледна мълчаливо като сядах. Кимнах й. Леко завъртя опашка.
— Въздържай се — направих й забележка.
През улицата двойка сойки хвърчаха насам-натам из клоните на едно от старите дървета. Докато ги наблюдавах, поставих затворения си юмрук надолу към хрътката. Без да вдига глава, тя замислено ме помириса. След това изведнъж се изправи и сложи главата си на крака ми. Почесах я зад ухото. Бавно размаха опашка. Зад мен вратата на хотела се отвори и излезе пълна двойка с посивели коси. Сидейл се появи зад тях с четири броя багаж, които си подхождаха по цвят. Той складира багажа в багажника на сребрист Мерцедес седан, прие малко дребни пари от съпруга и държа вратата отворена, докато съпругата му се напъха на мястото на пътника до шофьора.
— Денят ви днес ще бъде хубав, чувате ли — каза той.
След това затвори вратата и им се усмихна. Като отпътуваха, той напъха дребните пари в джоба на жилетката си.
— Големи пътешественици са тези — обадих се аз.
Хрътката продължаваше да държи главата си на крака ми и продължавах да я чеша зад ухото. Сидейл ми се усмихна.
— Как сте днес, господине? — попита той.
— Имаш ли една свободна минутка да седнеш тук на стъпалата с мен и да поговорим?
— Не обичам да сядам на стъпалата, но мога да постоя прав докато вие седите.
— Няма ли да имат нещо против, ако поседя на стъпалата? — запитах учтиво.
— Вие сте гост на хотела, господине — каза Сидейл. Кучето ме изостави и отиде при него. Той разсеяно го погали по начина, по който постъпват собствениците и кучето го облиза.