— Аз съм детектив — рекох.
— Зная, господине.
— Трудно ми е да докажа това, което съм открил досега — споделих.
— Вероятно става въпрос за много труден случай, господине.
Кучето се върна при мен, за да го почеша пак зад ухото.
— Какво знаеш за мен? — го попитах.
— Знам, че сте частен детектив от Бостън и разследвате убийство. На дъщерята на господин Джек Нелсън.
— Ъ-хъ.
— С изключение на факта, че тя не е дъщеря на господин Нелсън.
— Познаваш ли Джеферсън? — попитах. — Работи за господин Нелсън.
Сидейл се усмихна.
Спрях да чеша ухото на кучето като говорех и то размаха глава срещу ръката ми.
— Съжалявам — казах му и го почесах още малко. — Видях една снимка на стената на кръчмата в конюшнята на една млада жена, която изглеждаше точно както Оливия Нелсън е изглеждала на тази възраст. Жената, която работеше там, каза, че момичето се казва Черил Ан Ренкин и че й е дъщеря. Сега снимката е изчезнала и жената също. Сидейл се усмихна насърчително.
— Знаеш ли нещо за Черил Ан Ренкин? — попитах.
— Не, господине.
Кимнах.
— Проблемът е, Сидейл, че е твърде голямо съвпадение в града да има двама души, които приличат на Оливия Нелсън и след двайсет години да се установи, че едната от тях е изчезнала, а някоя се представя за другата.
— Да, господине.
— И тъй като знаем, че истинската Оливия Нелсън е жива и се намира в Африка, на мен ми се струва, че мъртвата жена трябва да е Черил Ан Ренкин.
Лицето на Сидейл не изразяваше нищо. Не показваше никакви признаци на нетърпение или неудобство. Просто се бе вглъбил в себе си: спокоен, любезен и напълно не на разположение на някакъв си бял човек, който му задаваше въпроси за някакъв си бял проблем. Той кимна.
— Искам да открия кой я е убил.
Сидейл отново кимна.
— Разкажи ми за Черил Ан Ренкин — помолих.
— Не зная нищо за това, господине — отвърна той.
— По дяволите не знаеш — не издържах аз. — Джеферсън знае нещо за нея и ти също. Но се скриваш зад черното си лице в момента, в който те попитам. Допреди пет минути беше истинска човешка личност. След това започнах да ти задавам въпроси за Черил Ан Ренкин и ти се превърна в олицетворение на гробно мълчание. Дори и акцентът ти стана по-осезаем.
— Да, господине — рече Сидейл и се ухили.
И двамата замълчахме. Продължих да чеша ухото на кучето. То продължи да върти опашката си. Сидейл продължи да опира бедрата си на перилата на верандата. След това бръкна в джоба на жилетката си с два пръста и извади четвърт долар и трийсет цента. Подържа ги в дланта си и ми ги показа.
— Виждате ли какво тези дебели туристи ми дадоха като бакшиш? — попита.
— Позволи на добрите времена сами да дойдат — отвърнах.
Сидейл внезапно се ухили.
— Вие не сте толкова идиотски глупав като повечето бели — рече той.
— А и кучето ти ме харесва — отвърнах.
— Това е неоспорим факт — потвърди той и погледна часовника си. — Свършвам след час. Ще ме почерпите две-три питиета в Хънт Грил на Елм Стрийт. И аз ще ви разкажа за Черил Ан Ренкин.
39
Бях единственият бял човек в Хънт Грил. На никой не изглеждаше особено да му пука от този факт, няколко глави се обърнаха и поне един тип смушка друг, но повечето хора си се интересуваха от напитките и гледаха предаването „Опасност“. Стаята бе с борови панели. Имаше снимки на атлети по стените, спортни вимпели и графици на телевизионни игри. На два телевизора с много големи екрана висеше голяма табела, рекламираща „Щастливия час“, в който, според табелата, бях попаднал.
Барманът ми кимна докато се промъквах да седна на един от високите столове до бара. Поръчах си бира и си я получих. Тъмните му очи бяха лишени от изражение. По лицето му не се четеше нито враждебност, нито доброжелателство. Постави купичка фъстъци на плота на бара пред мен и се отдалечи. Взех си един фъстък и внимателно го изядох. Нямаше нужда от цяла шепа. Да ядеш по един бе също така вкусно и приятно. Сръбнах малко от бирата. Взех си два фъстъка. Всички в „Опасност“ страхотно се забавляваха. Точно като мен. Взех си шепа фъстъци и усилено ги задъвках.
Сидейл влезе и се запъти към мен. Хрътката му беше с него. Барът бе почти пълен, но и от двете ми страни имаше по един празен стол. Сидейл седна на единия от тях. Хрътката се разположи на пода близо до краката му.
— Седем и седем — поръча той на бармана.
— Ти обичаш това? — го попитах. — Или просто го поръчваш, защото ти харесва как звучи?
Барманът постави напитката пред него и Сидейл изпи половината на един дъх.
— Знаеш ли каква е разликата между тоалетна чиния и работник в хотел? — попита Сидейл.