— Казвам се Спенсър — рекох. — Срещали сме се веднъж в ресторанта на конюшнята.
Отдръпна се назад като че ли я бях ударил и погледна през рамото си.
— Не ви познавам — отговори.
— Да, познавате ме. И аз ви познавам. Вие сте Берта Ренкин, преди това сте се наричали Берта Вос. Имате дъщеря на име Черил. Къде е съпругът ви?
— Спи — отвърна тя и отново хвърли поглед назад към стаята.
Можах да усетя силната миризма на пържен в мас и керосин бекон и уиски.
— Трябва да поговорим за Джек Нелсън — казах. — Ако искате, можем да излезем навън.
Тя се поколеба, след това излезе от къщата и издърпа вратата да се затвори след нея. Беше облечена в някакъв вид безформена рокля, нахлузена над безформено тяло. Сивата й коса бе разпусната и разрошена, а лицето й беше зачервено. На челото й бе избила пот и можех да помириша дъха на уискито.
— Какво искате?
— Знам, че Джек Нелсън е бащата на вашата дъщеря, Черил Ан Ренкин. Не е нужно да казвам на други хора за това точно сега. Но трябва да говоря с вас.
— Откъде знаете това? — попита тя.
— Няма значение. Кажете ми кога е родена Черил Ан.
— През 1948 година.
— Същата година, през която е родена Оливия Нелсън?
Берта Ренкин кимна.
— Тя приличаше ли на Оливия Нелсън?
Берта Ренкин кимна.
— Къде е ходила на училище? — запитах.
— В Бейтсбърг.
— Баща й знае ли истината за нея?
— Да.
— Давал ли ви е пари?
Стояхме на светлината на фаровете ми. Като че ли бяхме на театрална сцена. Тя ме погледна, след това се обърна към къщата, после към земята.
— Сега сме само вие и аз — казах. — Джек Нелсън давал ли ви е пари?
— Дава ми по сто долара всеки месец.
— И ви е казал да си затваряте устата — промълвих.
— Не беше нужно. Ако Хили научеше, това щеше да го убие. Хили си попийва, но ме обича. Била съм му вярна в продължение на четирийсет и три години. Не бих искала някога да научи.
В кривогледите й очи имаше сълзи. Лицето й беше подпухнало от алкохола, пълно, остаряло и уморено.
— Черил Ан знаеше ли кой е баща й? — попитах. Сълзите рукнаха и потекоха по лицето й. Тежките й рамене хлътнаха, дишането й се затрудни. Наведе глава и се втренчи в земята.
— Тя знаеше, нали? — повторих.
Берта кимна.
— Нямаше да е честно да не й кажете — казах.
— Казах й, когато навърши седемнайсет години. Исках да се гордее с произхода си. Да знае, че не е като нас.
— И малко след това тя напусна града — размишлявах си на глас аз.
— Да.
— И повече не я видяхте и не получихте никаква вест от нея.
Берта вече плачеше с пълни сили, с рамене, приведени настрани. Тя поклати глава. Нямах сили да й кажа, че дъщеря й е мъртва. Все щеше някога да научи. Но не бе нужно точно аз да й казвам.
Протегнах ръка и я потупах по рамото. Тя се отдръпна.
— Съжалявам — рекох.
Обърнах се, качих се в колата си и потеглих.
Когато си мислех за това по тъмния път назад към Алтън, разбрах, че тя по някакъв начин знаеше, че дъщеря й не е жива. Което не ме накара да се почувствам по-добре.
41
Беше осем и трийсет вечерта и започваше да вали, когато Джеферсън ме пусна да вляза в голямата бяла къща на хълма. В предното антре почувствах тихото раздвижване на кучетата наоколо и старото куче алфа подуши с носа си ръката ми.
— Добър вечер, г-н Спенсър — каза Джеферсън.
— Трябва да говоря с г-н Нелсън — отвърнах. — Той в къщи ли си е?
Можах да усетя усмивката в гласа на Джеферсън, въпреки че антрето беше твърде тъмно, за да я вида.
— Господин Нелсън винаги си е в къщи, г-не. По какъв въпрос желаете да го видите?
— Черил Ан Ренкин — отговорих.
Стояхме мълчаливи в тъмното антре, което бе изпълнено с миризмата на кучета. Джеферсън все още държеше ръката си на отворената врата. Старото алфа куче седна до мен, като очакваше да го погаля. Погалих го. Мълчанието се проточи. Тогава Джеферсън леко затвори вратата след мен.
— Оттук, г-н Спенсър — рече той и минахме обратно през къщата по същия път, по който бяхме минали предния път, за да отидем в огромната стъклена стая, където Джек Нелсън си държеше уискито.
Тогава стаята бе обляна със светлина. Сега беше тъмна с изключение на ексцентричното осветление от телевизора. Дъждовните капки удряха по стъкления покрив и се стичаха по стъклата на спираловидни линии. Звукът на удрящия по стъклото дъжд се чуваше като постоянен тропот в тъмнината.
Нелсън се бе изтегнал на стола си до телевизора. Водата и бърбънът му бяха под ръка. Мълчаливите кучета също. Климатичната инсталация бе все още включена и изстудяваше стаята, в която човек се чувстваше като че ли е заключен в хладилна камера на кланица.