— Значи, това е нещо доста старо. Когато бях в четвърти клас, започнах да пиша една история в тази тетрадка. Нещо като детективска история.
Мина ми през ума, че ако я изскубна от ръцете й, мога да я ползвам като средство за изнудване, мога да я накарам да се върне в Орландо и да си намери работа за през лятото и да живее в някой апартамент, докато замине за университета. И щяхме да имаме поне едно лято. Но не направих нищо. Само седях и слушах.
— Не искам да се хваля или нещо такова, но това е брилянтно произведение на изкуството. Хах, шегувам се. Това са малоумните копнежи, желания, пожелания на Марго на десет години, която очевидно е вярвала в добрите магии. Героинята в историята е това момиче, Марго Рот Шпигелман, което всъщност съм аз на десет години, само че нейните родители са много добри и богати и й купуват всичко, което пожелае. Марго харесва това момче Куентин, а това си ти във всяко едно отношение, само че този Куентин е безстрашен, той е герой и би дал живота си да ме защити и така нататък. Също така има и героиня Мирна Маунтуизъл, която е точно като Мирна Маунтуизъл, само че има магически способности. Примерно, ако някой потупа или погали Мирна Маунтуизъл, после не може да лъже в продължение на десет минути. А тя може да говори. Разбира се, че говори! Кое дете на десет години ще напише разказ за нямо куче?
Засмях се, но все още осмислях изречението, в което десетгодишната Марго харесва десетгодишния мен.
— И в тая история Куентин, Марго и Мирна Маунтуизъл разследват смъртта на Робърт Джойнър, а тя е точно като тази на истинския Робърт Джойнър, само че не той се е застрелял сам, а някой друг го е застреляла в лицето. И цялата история се върти около това кой го е убил.
— И кой го е убил?
— Искаш да разваля всичко и да ти кажа края ли? — засмя се тя.
— Е, не, предпочитам да я прочета цялата — казах. Тя отвори книгата и ми показа една страница. Едва ли някой би могъл да разшифрова написаното. И не защото пишеше грозно, а защото беше писала хоризонтално и вертикално по цялата страница.
— Кръстосвам вертикалните редове с хоризонталните, като плетеница, и е много трудно за някой, който не умее да ме чете, да го разкодира. Така че, ще ти кажа какво става накрая, но искам първо да ми обещаеш да не се ядосваш и да не ми се сърдиш.
— Обещавам.
— Оказва се, че престъплението е извършено от брата на сестрата на бившата съпруга на Робърт Джойнър, която е алкохоличка. Той е луд, обладан от духа на древна египетска домашна котка. Както вече ти казах, историята е брилянтна. Както и да е — ти, аз и Мирна Маунтуизъл се изправяме лице в лице срещу убиеца и той се опитва да ме застреля, но ти ме предпазваш от куршума и падаш мъртъв в ръцете ми.
Засмях се.
— Звучеше много обнадеждаващо с красивото момиче, което ме харесва, и с мистерията, и с интригата, и накрая да ме очистят?
— Да, знам — усмихна се тя. — Но се наложи да те убия, защото единственото друго възможно развитие беше да правим секс, а на десет години не бях готова да пиша за такова нещо.
— Имаш право, но когато го редактираш, искам да има някакво действие.
— След като те застреля лошият, вероятно ще сложа една целувка, преди да издъхнеш.
— Много мило — можех да стана и да я целуна. Можех. Но тепърва предстояха стотици мигове, които можех да опропастя, така че… не станах.
— И така, свърших историята в пети клас. След няколко години реших да избягам в Мисисипи. И започвам да пиша плановете за това епично събитие в тази тетрадка, върху написаната история. И най-сетне осъществявам плана — вземам колата на майка ми, минавам хиляда и петстотин километра, оставям следите в супата. Дори не мога да кажа, че пътуването ми хареса. Беше едно самотно пътуване. Но го направих, нали? И след това започнах да правя нови планове, да пиша върху старите, да измислям имена, да кроя как да събера някое момиче с някое момче, да организирам големи акции за снабдяване с тоалетна хартия, и още тайни пътувания, и всичко останало. До средата на последната година тетрадката взе да се пълни и тогава реших, че ще направя едно последно нещо, но този път нещо голямо, а после ще замина.
Тя искаше да продължи, но трябваше да я прекъсна.
— Питам се дали причината е в мястото, или в хората, или в нещо друго? Например искам да кажа… Би ли заминала, ако хората край теб бяха различни?