— Онези графити — казах. — Господи, Марго! Нямаш представа колко изоставени места обиколих да те търся, да търся тялото ти, защото наистина мислех, че си мъртва.
Тя стана и бръкна в раницата си. Извади „Стъкленият похлупак“ и зачете:
— „Кожата на китката ми бе така бяла, така беззащитна. Не можех да го направя. Това, което исках да убия, не беше в кожата, нито пък в подскачащия син пулс под палеца ми. Беше скрито на друго място, тайно и дълбоко, а до там се стига много трудно.“
После седна срещу мен, съвсем близо. Джинсите ни се докосваха, но не и самите колене.
— Знам за какво говори — каза Марго. — Това тайно и дълбоко нещо е като пукнатини в теб, като дефекти, напукани жички или нерви, или вени, които не са свързани правилно.
— Това ми харесва. Или като пукнатини в корпуса на кораб.
— Да, да, точно така.
— И накрая се давиш.
— Точно.
Репликите се стрелваха между нас с такава скорост!
— Не мога да повярвам, че не си искала да те намеря.
— Съжалявам. Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да знаеш, че съм силно впечатлена. И освен това е хубаво, че си тук. Ти си страхотна компания за пътуване.
— Това предложение ли е? — попитах.
— Може би — усмихна се тя.
Сърцето ми подскачаше като откачена пеперуда от толкова много време, че съвсем спокойно можех да поддържам подобно опиянение и превъзбуда до безкрай… но не съвсем.
— Марго, ако си дойдеш за лятото, можеш да останеш у нас, родителите ми казаха, че можеш да живееш в нас. Или можеш да си намериш работа и да си наемеш апартамент за лятото, преди да започне училището. Никога няма да се налага да живееш с родителите си.
— Не са само те. Всичко ще ме засмуче обратно. И никога няма да мога да се измъкна пак. Не само тъпите клюки, партита и всички тези глупости. Просто самата идея за един правилно изживян живот е прекалено ужасна, за да ме накараш да я понеса — университет, работа, съпруг, деца, и всичките тези правилни неща.
Проблемът е, че аз вярвам в университета, в работата, в бебета… някой ден. Вярвам в бъдещето. Може би е недостатък, не знам, но ако е така, моят недостатък е вроден.
— Но в университета възможностите ти се разширяват. Той не ограничава мисленето, нито пък избора ти.
— Да благодарим за напътствията на нашия уважаван консултант по въпросите на университетското образование — господи Якобсен! — засмя се тя и смени темата: — Все си мислех за теб в Оспрей. Дали ще ти хареса, дали ще свикнеш с мястото. Дали ще спреш да се притесняваш от плъховете.
— Свикнах и спрях да се плаша. И започна да ми харесва. Всъщност прекарах абитуриентската нощ там.
— Страхотно — усмихна се тя. — Надявах се да започне да ти харесва. Рано или късно. Никога не ми е било скучно там, но само защото знаех, че след това ще се прибера у нас. Когато дойдох тук, определено ми беше скучно. Няма какво да се прави. Но изчетох много книги. Освен това бях суперпритеснена от факта, че не познавам никого. И продължих да седя и да чакам… да чакам самотата и тревогата да ме накарат да стана и да се върна. Но това не се случи. Това е единственото нещо, което не мога да направя, Кю.
Кимнах. Разбирах я. Предполагам е много трудно да се върнеш, след като веднъж си усетил континентите в дланите си. Но опитах пак:
— А след лятото? Ами университетът? Целият ти живот?
— Какво за тях?
— Не те ли притеснява това… завинаги?
— Завинаги се състои от хиляди „сега“ — каза тя. И какво можех да й отвърна. Седях и предъвквах мисълта, когато тя добави: — Емили Дикинсън. Както вече споменах, напоследък чета доста.
Мисля, че бъдещето заслужава нашата съдба, но е трудно да се спори с Емили Дикинсън. Марго стана, метна раницата през рамо и ми подаде ръка.
— Хайде да се поразходим.
Когато излизахме навън, тя ме помоли да й дам телефона си. Набра номер, а аз тръгнах напред, за да я оставя да говори спокойно, но тя ме стисна за ръката и продължихме да вървим заедно. Вървях до нея, а тя говореше с родителите си.