— Здрасти, аз съм… Марго. В Аглоу, Ню Йорк, с Куентин… Ами… Не, мамо, просто се опитвам да измисля начин да ти отговоря честно… Стига, мамо… Не знам, мамо… просто реших да се преместя в едно измислено място… Това се случи… Е, не мисля, че съм тръгнала точно в тази посока, независимо че… Може ли да говоря с Рути?… Ей, приятелче… Да, ама аз те обичам повече и от повече време… Да, съжалявам… Беше голяма грешка. Мислех си, че… не знам какво съм мислила, но беше грешка, голяма грешка. И вече ще ти се обаждам. Може би няма да се обаждам на мама, но на теб ще се обаждам… Всяка сряда?… Заета си в сряда. Хм. Добре. Кой ден искаш?… Вторник да е… Да, всеки вторник… Включително този вторник — Марго стисна здраво очи и зъби… — Добре, Рути, дай ми пак мама… Обичам те, мамо, всичко ще е наред. Кълна се… Да, добре. И ти. Чао.
Тя спря, затвори телефона, но го задържа. Пръстите й се бяха впили в него, почервеняха и побеляха. После го пусна на земята и изпищя кратко, но оглушително. За първи път осъзнах колко тихо, ужасяващо тихо бе тук.
— Тя си мисли, че работа ми е да изпълнявам желанията й. И че това е най-съкровената ми мечта — да изпълнявам. И когато откажа да удовлетворя желанията й, тя ме изхвърля от къщата. Сменила е ключалките. Това беше първото нещо, което ми каза.
— Съжалявам — отговорих и разтворих избуялата до коленете и пожълтяла от слънцето трева, за да намеря телефона. — Не ти ли е хубаво, че се чу с Рути?
— Да, тя е толкова очарователна, не можеш да не я обожаваш. И сега се мразя, дето не й се обадих толкова време.
— Да, с право — казах, а тя ме смушка закачливо.
— От теб се очаква да ме накараш да се чувствам по-добре, а не по-зле. Това е номерът ти!
— Не знаех, че работата ми е да удовлетворявам желанията Ви, госпожице Шпигелман.
— О, сравняваш ме с майка ми? Много неприятно, но като си прав, прав си. Я разкажи как си… иначе. Какво става? Щом Бен и Лейси са гаджета, няма начин да не прекарваш нощите си в неспирни оргии поне с дванайсет мажоретки.
Вървяхме бавно през неравното поле. Не изглеждаше много голямо, но дърветата в края му бяха все така далеч. Разказах й как сме тръгнали от церемонията, как се бяхме въртели с колата в полето, как бяхме оцелели по чудо, разказах й за бала, за кавгата между Лейси и Бека, за моята нощ в Оспрей.
— Това беше нощта, когато разбрах, че си спала там. Онова одеяло все още миришеше на теб.
И тогава ръката й беше толкова близо, грабнах я в моята, защото ми се стори, че сега може да опропастя по-малко неща. Тя ме погледна и каза:
— Трябваше да тръгна. Но не трябваше да те плаша, това беше глупаво. И може би да го измисля по-добре, но трябваше да тръгна и нямах време да го обмисля по-внимателно. Сега разбираш ли защо?
— Да. Но мисля, че вече можеш да се върнеш. Наистина мисля, че можеш да се
върнеш.
— Нищо подобно не мислиш — отвърна тя. И беше права. И го виждаше на лицето ми. Сега разбрах, че не мога да бъда нея, както и тя не може да бъде мен. Може би Уитман е имал дарба да бъде в другите хора, но аз не притежавах нищо такова. Аз трябва да попитам ранения човек къде е ранен и колко го боли, защото аз не мога да се превърна в ранения човек. Единственият ранен човек, който можех да бъда, бях самият аз.
Отъпках тревата и седнах. Тя легна до мен и сложи раницата си като възглавница. Легнах до нея. Извади две книги и ми ги подаде за възглавница. „Избрани стихове“ на Емили Дикинсън и „Тревни листа“.
— Имах две — каза тя и се усмихна.
— Много добро стихотворение.
— Беше доста импулсивно решение. Спомних си онази част за вратите и си помислих, че ще свърши идеална работа. Но когато дойдох тук, го прочетох пак. Не бях го чела от втората година в гимназията. Да, много е хубаво. Опитах се да чета доста поезия. Опитах се да разбера какво в теб ме изненада онази нощ. И доста време мислих, че е онзи цитат от Т.С. Елиът.
— Но се оказа, че си бъркала, нали? — казах. — Била си изненадана от размера на бицепсите ми и от грацията, с която влизам и излизам през прозорците.
Тя се засмя.
— Млъкни и ми позволи да ти направя един комплимент, задник такъв. Не беше поезията в бицепсите ти. Изненада ме, че ти се оказа съвсем като онзи Куентин, от моята история. Независимо от паническите ти атаки. В смисъл, от години пиша разни неща отгоре, върху страниците с тази история, и всеки път когато стигнех до героичните ти подвизи, не ми се сърди, но просто започвах да се смея и да си мисля: „Господи, не мога да повярвам, че навремето съм мислила, че Куентин е някакъв суперсекси, суперпредан защитник на правдата“. Но после… се оказа… че всъщност си нещо такова.