Можех да се обърна към нея и тя можеше да се обърне към мен. И можеше да се целунем. Но какъв смисъл имаше да се целуваме сега? Нямаше да ни отведе никъде. Лежахме и гледахме безоблачното небе.
— Нищо никога не се случва така, както си си го представял — каза тя.
Небето беше като вечна едноцветна картина, която те засмуква в илюзорната си дълбочина, дърпа те нагоре.
— Вярно е — отвърнах, но след като помислих, добавих: — Но има и друго: ако не си представяш, тогава нищо никога няма и да се случи.
И да си представяш, не е нещо кой знае колко хубаво. Не можеш да влезеш в човека съвсем навътре, до тайното му, до скритото му място. Никога не бях си представял гнева й, като ни види, когато я намерихме, нито пък историята, която бе написала. Но да си представиш, че си някой друг, или че светът е нещо друго, е един от малкото възможни начини да влезеш. Това е машината, която убива фашистите.
Тя се обърна към мен и сложи глава на рамото ми. И лежахме точно така, както си го бях представял преди много, много дни — как лежим на тревата във Воден свят. Но сега бяхме тук: главата й на рамото ми, дъхът й близо до врата ми, гъста умора в телата ни. Сега бяхме такива, каквито мечтаех да бъдем тогава.
Когато се събудих, умиращата светлина на отиващия си ден правеше нещата напълно различни. От пожълтяващото небе до стръковете трева над главата ми, които се поклащаха грациозно с бавни движения, както победителка в конкурс за красота маха на публиката. Завъртях се настрани и видях Марго, застанала на колене на няколко метра от мен, джинсите й опънати по краката. Отне ми доста време да осъзная, че копае нещо. Припълзях и започнах да копая с нея. Почвата беше много суха, като прах. Напълни ноктите ми. Усмихна се. Сърцето ми биеше със скоростта на светлината.
— Какво копаем? — попитах.
— Въпросът ти е грешен. Правилният е: „За кого го копаем?“.
— Добре. За кого го копаем?
— Това са малки гробчета за малката Марго, за малкия Куентин и за малкото кученце Мирна Маунтуизъл — каза тя. — И за горкия Робърт Джойнър.
— Тези погребения няма да са ми по силите. Почвата е много суха и има милиони тунели към милиони мравуняци, някои от тях може би изоставени.
Заровихме ръце в земята и гребяхме пръст и прах. Направихме широка и дълбока дупка. Този гроб трябваше да е хубав. Не след дълго можех да пъхна ръката си до лакътя. Избърсах потта от лицето си с ръкава на тениската. Стана черен. Бузите на Марго бяха зачервени. Можех да я помириша. Миришеше точно като в онази нощ, секунди преди да скочим в блатото във Воден свят.
— Никога не съм мислила за него като за истински човек — каза.
И докато тя говореше, седнах на колене да си почина.
— Кой? Робърт Джойнър ли?
— Да — отвърна и продължи да копае. — На практика, той беше случка, нещо, което някак се случи в живота ми. Но преди да стане тази малка, миниатюрна фигурка в драмата на моя живот, той е бил… нали разбираш… той е бил централната фигура в драмата на собствения си живот.
И аз не бях мислил за него като за човек. Искам да кажа — истински човек. Като за човек, който е бил дете и е играел из пясъка като мен, който се е влюбвал като мен, човек, чиито струни са били скъсани, който не е усещал корените на своя стрък трева и не е разбрал, че са свързани с останалите корени на другите стръкове в полето, човек, който се е пропукал, разтворил. Също като мен.
— Да — казах след малко и продължих да копая. — Той беше просто труп.
— Иска ми се да бяхме направили нещо или да е имало нещо, което да се направи. Иска ми се да бяхме доказали на всички колко сме смели.
— Да. Щеше да е много хубаво, ако имахме възможност да му кажем, че каквото и да се е случило, едва ли е било краят на света.
— Да, макар че накрая нещо те убива.
— Знам. Не казвам, че всичко може да се преживее. Казвам само, че всичко може да се преживее, освен това, което те убива накрая — казах и зарових ръка в дупката. Почвата надолу бе много по-черна от тази у дома. Метнах една шепа върху купчината зад нас и седнах. Исках да й кажа нещо, но се опитвах да навляза леко в темата. Никога не бях изричал толкова много думи наведнъж, никога пред нея, никога пред никой друг. Никога през цялата ни изпълнена с истории и приключения връзка. Но ето го и моя последен спектакъл. За нея.
— Когато съм мислил за него и за смъртта му, а това, честно казано, не беше много често, винаги съм мислил, както ти каза — че струните в него са се скъсали. Но има хиляди начини да изтълкуваш това изречение. Струните се късат или може би корабите ни потъват, или може би сме трева и нашите корени са толкова зависими един от друг, че никой не умира, докато друг е жив. Не можем да се оплачем от липса на метафори, това искам да кажа. Но трябва много да внимаваш коя метафора ще избереш. Това е много важно. Ако избереш струните, тогава започваш да си представяш свят, в който винаги ще бъдеш непоправимо счупен, скъсана струна. Ако избереш тревата, признаваш, че всички ние сме свързани по някакъв начин и че можем да използваме тези корени не само да разберем един друг, но и да се превръщаме един в друг. Всяка метафора води до някакво усложнение. Разбираш ли ме?