Тя кимна.
— Харесвам струните. Винаги съм ги харесвал. Харесвам да ги усещам. Но мисля, че струната кара болката да изглежда по-фатална, отколкото всъщност е. Не сме чак толкова крехки, а струните ни карат да вярваме в обратното. И тревата харесвам. Тревата ме доведе при теб. Помогна ми да те видя като истински човек — като това, което си. Но ние не сме две клонки на едно и също растение. Аз не мога да бъда теб. Ти не можеш да бъдеш мен. Може би можеш да си представиш другия. Но няма да е същото, няма да е самият той. Може би е по-скоро така, както ти самата каза преди — всички сме пропукани. Всички тръгваме като здрави, нови кораби и после се случват разни неща — хората ни изоставят, или не ни обичат, или не ни разбират, или ние не ги разбираме, и губим, и падаме, и се губим един друг, и се предаваме един друг, и се разочароваме един от друг. И тогава корабът започва да се пука тук-там. Искам да кажа… да… веднъж щом корабът се пропука, краят е неизбежен. Веднъж щом завали в Оспрей, никой никога няма да го поправи или ремонтира. Но има толкова много време между първата пукнатина и пълния разпад. И само в този отрязък от време можем да се видим, защото ние виждаме навън чрез пукнатините си, и виждаме другия човек през неговите пукнатини. Кога за първи път се видяхме? Кога ти видя мен и кога аз видях теб? Не и преди ти да видиш през моите пукнатини, не и преди аз да видя през твоите. Преди това виждахме само представите си един за друг. Все едно съм гледал към щората ти, но никога не съм надничал зад нея. Но веднъж щом корабът се пропука, тогава в него влиза светлина. През пукнатината може и да излезе светлина.
Тя вдигна пръсти към устните си, сякаш се замисли, или сякаш за да прикрие устните си от мен, или за да почувства това, което иска да каже:
— Ти си съвсем истински — каза накрая и очите й погледнаха в моите. Моите очи и нейните очи и нищо между тях. Нямаше нужда да я целувам. Нямаше да спечеля нищо. Но вече и не исках да печеля нищо.
— Има нещо, което трябва да направя — казах и тя кимна, сякаш знаеше, че „нещото“ е да я целуна.
И след това, много след това, тя каза:
— Можеш да дойдеш с мен в Ню Йорк. Ще е много хубаво. Ще е като тази целувка.
И аз казах:
— Целуването е съвсем истинско.
И тя каза:
— Казваш „Не“.
И аз казах:
— Марго, имам живот там, аз не съм ти, и аз…
Но не успях да изрека нищо повече, защото тя ме целуна отново, и в този миг, и по време на тази целувка разбрах, че тръгваме в различни посоки. Тя стана и тръгна към раницата си, там, където бяхме спали, извади черната тетрадка, върна се до гроба и я постави вътре.
— Ще ми липсваш — прошепна.
Не знаех дали го казва на мен, или на тетрадката си. Нито пък знаех на кого говоря, като отвърнах:
— На мен също.
— Мир на праха на Робърт Джойнър — казах и пуснах шепа пръст върху тетрадката.
— Мир на праха на младия и смел Куентин Якобсен — каза тя и хвърли пръст.
— Мир на праха на безстрашната Марго Рот Шпигелман — хвърлих още една шепа.
— Мир на праха на малкото куче магьосник Мирна Маунтуизъл — тя пусна втора шепа пръст и после заровихме дупката и отъпкахме рохкавата пръст. Тревата щеше да поникне съвсем скоро. За нас тя щеше да е красивата буйна коса на гробовете.
Вървяхме ръка за ръка към Централен супермаркет „Аглоу“. Помогнах й да си пренесе вещите в колата — един наръч дрехи, тоалетните й принадлежности и стола. Последни безценни мигове. Може би в такива моменти хората говорят много, но не знаят какво да кажат, не знаят и какви ги говорят.
Бяхме застанали на паркинга на едноетажния мотел, когато сбогуването стана неизбежно.
— Ще си взема мобилен и ще ти се обаждам — каза. — И ще ти пиша на мейла. И ще пускам загадъчни постове в Омникшънъри. На страницата за хартиените градове.
Усмихнах се.
— Ще ти пиша веднага щом се прибера у дома. И очаквам отговор!