— Обещавам. И ще се видим. Никой не е казал, че няма да се видим повече.
— В края на лятото. Ще се видим някъде, преди да започна училище — казах.
— Да. Идеята е супер.
Усмихнах се и кимнах. Тя погледна встрани и докато се питах, дали наистина ще направи всичко, което обеща, видях как раменете й се свлякоха. Плачеше.
— Ще се видим както се разбрахме. И ще пиша през цялото време — казах.
— Да. И аз ще пиша — каза, без да погледне към мен, гласът й бе плътен, дрезгав, тежък.
Може би си казваме тези неща, за да не грохнем съвсем, може би си представяме бъдещето, защото искаме да се сбъдне. Или може би не е и това. Но трябва да продължим да си ги повтаряме. Светлина излиза от нас и в същото време ни наводнява.
Стоя в средата на този паркинг и осъзнавам, че никога до сега не съм бил толкова далеч от дома, а ето го това момиче пред мен, момичето, което обичам и след което не мога да тръгна. Може би това е да бъдеш герой, защото да не тръгна след нея, е най-трудното нещо, което някога съм правил в живота си.
Мисля си, че тя ще влезе в колата, но тя не влиза. И после се обръща и ме поглежда с наводнените си очи. Пространството между нас изведнъж изчезва. Свирим за последен път на скъсаните струни на очуканите си инструменти.
Усещам ръцете й на гърба си, и е тъмно, и я целувам, и очите ми са отворени, и очите на Марго са отворени. И е така близо до мен. Сега вече мога да я видя, едва сега мога да почувствам невидимата светлина, дори през нощта, на този паркинг, някъде край Аглоу. Целуваме се и след целувката челата ни остават опрени едно в друго, гледаме се. Да, мога да я видя, да я видя цялата през напукания мрак.
От автора
Разбрах за съществуването на хартиените градове по време на една екскурзия през първата година в колежа, когато попаднахме на един такъв град. Аз и човекът с мен обиколихме няколко пъти и така и не намерихме града, който според картата трябваше да е някъде там. Помня, че се казваше град Холен, в Южна Дакота, съвсем близо до магистралата. Най-накрая спряхме пред една къща, почукахме и една много мила жена, която вероятно беше отговаряла на един и същи въпрос милион пъти, ни каза, че градът съществува само на картата.
Историята на Аглоу, така както е разказана в книга, е като цяло автентична. Аглоу е започнал като хартиен град, бил е сложен на карата с цел да се защити авторското право на картографската компания. Но после хората, които си купили първата карта, започнали да обикалят и да търсят къде е Аглоу, някой построил супермаркет и така мястото станало истинско. Работата на картографите се е променила доста от времето, когато Ото Г. Линдберг и Ърнест Алпърс измислили Аглоу. Но до наши дни много картографи продължават да използват хартиените градове като трик, за да защитят авторските си права, както стана ясно от моя личен опит в Южна Дакота.
Магазинът, единствената сграда в цялото селище Аглоу, вече не е там. Но съм сигурен, че ако някой сложи Аглоу на картите, друг ще го построи отново.
Благодарности
Бих искал да благодаря:
— на родителите си Сидни и Майк Грийн. Никога не бих повярвал, че ще дойде време да кажа точно това, но благодаря ви, че ме отгледахте във Флорида;
— на моя брат и любим сътрудник Ханк Грийн;
— на моя наставник и ментор Айлин Купър;
— на всички в „Дътън“, но най-вече на моя невероятен редактор, Джули Щраус-Гайбъл, на Лиза Йоскович, Сара Шамуей, Стефани Оуенс Лури, Кристиан Фюнфхаузен, Роузан Лауер, Ирене Вандерворт, Стив Мелцер;
— на моя прекрасен и упорит агент, Джоди Риймър;
— на създателите и членовете на сайта The Nerdfighters, които разшириха познанията ми за значението на думата „божествен“;
— на партньорите ми Емили Дженкинс, Скот Уестърфийлд, Джъстин Ларбалесиер и Морин Джонсън;
— на две особено полезни книги, които прочетох по време на проучването ми на тема изчезнали деца: документалната книга на следовател Уилям Диър „Господарят на тъмницата“ и на Джон Кракауер за „Сред дивата пустош“. Благодаря и на Сесил Адамс, големия мозък зад „Чистата истина“, чиято кратка статия по въпроса за капаните за защита на авторските права е, доколкото ми е известно, най-добрият източник на информация по въпроса;
— на бабите и дядовците ми, Хенри и Били Грейс и Уилям и Джо Грийн.
— на Емили Джонсън за безценното й мнение след прочита на книгата; Джоулън Холсер — терапевтът мечта за един писател, братовчедите на съпругата ми Блейк и Филис Джонсън; Брайън Липсън от „Индевър“; Кати Елс; Емили Блейуаз, които ме придружиха до онзи хартиен град; Левин О’Конър, който ме на учи как една книга да звучи забавно и смешно; Тобин Андерсън и Шон, които ме взеха на експедицията по разследване на урбанизацията в Детройт; на библиотекарката Сюзън Хънт и всички, които пожертваха работата си, за да застанат срещу цензурата; Шанън Джеймс; Маркъс Зусак; Джон Молдин и прекрасните родители на съпругата ми, Кони и Маршъл Юрист; на Сара Юрист Грийн, моя пръв читател, редактор, най-добър приятел и най-любим партньор.