— Знаеш ли, че почти през цялата човешка история средната продължителност на живота на човека е била по-малко от трийсет години? Значи, ако седнеш да сметнеш, имаш колко… десет години зрелост, нали така? Нямало е време да планираш ранно пенсиониране, нямало е време да планираш кариера, нямало е време за бъдеще. Но после средната продължителност на живота нараснала и хората се сдобили с какво… с повече бъдеще. И така започнали да мислят за него. За бъдещето си, един вид. И така животът се превърнал в бъдеще. Всяка секунда от живота ти се изживява в името на бъдещето ти — отиваш в гимназия, за да можеш да идеш в университет, за да можеш да намериш хубава и добре платена работа, за да можеш да си купиш хубава къща и да можеш да си позволиш да пратиш и децата си в гимназии, за да могат и те да намерят хубава работа, за да могат и те да си купят хубави къщи и да могат да си позволят да пратят децата си в университети.
Имах чувството, че Марго приказва, колкото да избегне отговора на въпроса ми. Затова пак попитах:
— Защо ни е този бастун?
Марго ме потупа нежно по гърба и каза:
— Исках да кажа, че очевидно това ще стане ясно в рамките на тази нощ — и точно тогава, при лодките и оборудването за тях, тя намери някаква тромба. Извади я от кутията и я вдигна във въздуха, а аз казах „Не“, тя каза „Защо не“, аз й казах да не натиска тромбата в магазина, но когато стигнах до н-то на „настискай“, тя стисна и проклетата тромба издаде ужасяващ звук, който мозъкът ми прие със същите шок и болка, с каквито би приел пристъп на аневризъм. А тя каза:
— Извинявай, не те чух. Какво казваше?
И аз казах:
— Спри да н… — и тя пак натисна.
Един от служителите, почти на нашите години, тръгна към нас.
— Ей, не може да надувате това нещо тук.
— О, колко съжалявам, наистина не знаех — отвърна Марго с такава искреност и невинност, а пичът каза, че всъщност било О.К. и лично той нямал нищо против, и разговорът уж приключи, само дето всички стояхме и не мърдахме, понеже той не можеше да спре да я гледа. И как да го виниш? Марго беше момиче, което не можеш да не погледаш. Най-накрая той попита:
— Какво ще правите тази вечер?
— Нищо особено. Ти? — попита Марго.
И тогава той каза:
— Свършвам в един часа и после ще ходя в оня бар на „Ориндж“. Ако искаш да дойдеш… ама трябва да оставиш брат си, защото там наистина проверяват картите и не пускат малолетни.
Кого да остави? Брат си?
— Не съм й брат — измърморих, без да откъсвам поглед от маратонките му.
Марго продължи да лъже.
— Всъщност той ми е братовчед — каза тя, после застана плътно до мен, уви ръка около кръста ми и ме стисна така, че усетих всеки един от стегнатите й около таза ми пръсти, и тогава тя добави: — И мой любовник също така.
Момчето завъртя очи и замина нанякъде, а ръката на Марго остана увита около мен. Аз използвах възможността да я прегърна през раменете.
— Ти си любимата ми братовчедка — казах й, а тя ме подбутна с ханша си, завъртя се и се измъкна от прегръдката ми.
— Сякаш не знам — отговори тя.
4
Карахме блажено по празното шосе I-4. Следвах инструкциите й. Според часовника в колата беше едва 1:07.
— Красиво е, нали? — каза тя. Беше обърнала глава към прозореца, не виждах лицето й. — Обичам да карам под уличните лампи.
— Светлината — казах — е видимият спомен за Невидимата светлина.
— Красиво е — каза тя.
— Т. С. Елиът. Трябва да си го учила по английски миналата година — казах. Не бях чел цялото стихотворение, само няколко строфи, но ги бях запомнил.
— О, това е цитат! — каза тя. Прозвуча разочаровано. Видях как сложи ръката си върху панела в средата на таблото. Ако сложех и моята там, тогава може би ръцете ни щяха да бъдат на едно и също място по едно и също време. Но не го направих.
— Кажи го пак — каза тя.
— Светлината е видимият спомен за Невидимата светлина.
— Да. Дяволски добро. Трябва да е помогнало да свалиш гаджето си.
— Бившето — коригирах я.
— Сузи те е зарязала?
— А как реши, че тя ме е зарязала, а не аз нея.
— О, извинявай.
— Макар че точно тя ме заряза — признах, а Марго се засмя. Бяхме скъсали преди месеци, но не можех да виня Марго, че не е обърнала внимание на най-нищожната и жалка романтична връзка в историята на романтиката изобщо. Това, което се случва в музикалната зала, остава там.
Марго сложи крака на таблото и започна да мърда пръстите си в ритъма, в който говореше. Винаги говореше така — с ритъм, който не може да не се улови, сякаш рецитираше поезия.