Чух, но не видях, как входната врата на къщата на Бека се отвори, но не спрях, не се обърнах, не спрях и когато един гърмящ глас извика „СТОЙ!“, не спрях и когато чух онзи шум, който не можеш да объркаш с нищо — прищракването на заредена пушка.
Чух как зад гърба ми Марго каза „пушка“. Не звучеше уплашена или нещо, прозвуча като констатация. Когато стигнахме до живия плет, вместо да продължа да бягам, аз се хвърлих отвъд него с главата напред. Как съм възнамерявал да се приземя, нямам обяснение и до сега. Може би съм си въобразил, че мога да направя някакво велико салто като истински световноизвестен гимнастик, но реалността се оказа друга — просто се изсипах на асфалта и в крайна сметка се приземих на лявото си рамо. За щастие, купчината с дрехи на горкия Джейс падна под мен и омекоти удара. Изпсувах и преди дори да се сетя, че трябва моментално да се изправя, усетих как ръцете на Марго ме дърпат нагоре. После в колата, и после вече карах на задна с изгасени фарове, поради което едва не прегазих почти голия, оцъклен от почуда стопер на прочутия бейзболен отбор на гимназията Уинтър Парк. Джейс бягаше много бързо, с посока и цел, докато аз очевидно се бях запътил за някъде, но никой, дори самият аз не знаех за къде, следователно карах напосоки. А когато го подминахме, получих пореден пристъп на съчувствие и отворих наполовина джама на колата и му метнах полото. За наш късмет, не видя нито мен, нито Марго, нямаше начин да разпознае минивана, понеже… не искам да звуча заядливо или нещо и да напомням все за това, но истината е, че нямах шанс да го карам до училище.
— Защо, по дяволите, го направи? — попита Марго, щом включих фаровете и тръгнах през лабиринта от улици обратно към центъра на града.
— Стана ми кофти за него.
— За него? Защо? Защото ми изневерява и ме лъже от шест седмици? Или защото ми е лепнал кой знае каква болест? Защото е отвратителен идиот, който ще е богат и щастлив през целия си шибан живот, което е реално доказателство за повсеместната и жестока несправедливост на вселената?
— Просто изглеждаше отчаян — казах.
— Както и да е. Отиваме в къщата на Карин. На „Пенсилвания“ е, до магазина за алкохол.
— Не ми се сърди — казах. — Току-що бях на мушката на оная пушка заради теб, така че не ми се сърди.
— НЕ ТИ СЕ СЪРДЯ! — изкрещя тя и удари таблото.
— Не се сърдиш, но пищиш.
— Може би си бях въобразила, че не е истина, че не ме мами и че в крайна сметка е само слух.
— О!
— Карин ми каза в училище. Предполагам много хора са знаели, и то от доста време. И никой не ми каза. До тази сутрин. И когато Карин ми каза, си помислих, че се опитва да завърти някоя интрига или нещо такова.
— Съжалявам — отвърнах.
— Да, да, да. Не мога да повярвам, че дори ми пука.
— Сърцето ми бие много силно — казах.
— Точно по биенето на сърцето разбираш, че се забавляваш истински — каза тя.
Не го усещах като забавление. Усещах го като сърдечен удар. Спрях на паркинга на 7-Илевън, сложих пръст върху вената на врата си и загледах как двете точки между часа и минутите на електронния часовник отмерват секундите. Когато се обърнах към Марго, тя завъртя очи.
— Пулсът ми е опасно висок — опитах се да обясня.
— Дори не мога да си спомня кога за последно съм се забавлявала толкова много. Това усещане за адреналина, когато се изсипва в гърлото ти, как дробовете ти стават големи и се раздуват като балони.
— Вдишваш през носа и издишваш през устата — отвърнах.
— Тези твои дребни… тревоги. Толкова си…
— Сладък?
— Така ли викат в наши дни на голямо момче с пристъпи на вдетиняване? — усмихна се тя.
После Марго се измъкна към задната седалка и се върна с някаква малка чантичка. Зачудих се колко ли неща е натрупала там, без да ми каже. После отвори чантичката и извади лак за нокти. Толкова тъмночервен, че биеше на черно.
— Докато се успокоиш, мисля да си лакирам ноктите — каза и ми се усмихна през падналите върху лицето й кичури. — Няма проблем, не бързаме, поеми въздух, отпусни се.
И така седяхме — тя с лака за нокти, добре балансиран върху таблото на колата, аз с треперещ пръст върху вената на врата ми, като не спирах да си меря пулса. Беше хубав цвят. Лакът де. А и Марго имаше хубави нокти — съвсем тънички, за разлика от останалата част от тялото й, която беше мека, с приятни женствени извивки. Пръстите й просто те мамеха да ги хванеш и вплетеш в своите. Спомних си усещането от допира им в УолМарт. Кога беше това? Преди няколко века? Сърцето ми забави ритъма си. И после се опитах да си внуша: Марго е права, навън няма нищо страшно, не и в този малък град, не и в такава тиха и спокойна нощ.