5
— Шеста точка — каза Марго, след като най-сетне подкарах минивана. Тя размахваше ръце из въздуха, за да изсъхне лакът. Сякаш свиреше на невидимо пиано. — Да оставим цветя пред вратата на Карин с извинителна бележка.
— Какво си й направила?
— Ами… като ми каза за Джейс, аз май… абе застрелях вестоносеца.
— В смисъл? — попитах. Бяхме спрели на светофар, някакви хлапаци до нас в спортна кола също бяха спрели и момчето, което караше, натискаше газта и колата ръмжеше заканително, сякаш чакаха някой да вдигне флагче и да тръгнем да се състезаваме. Точно пък с крайслера нямаше начин. Като натиснеш газта докрай, той почваше да скимти и да хленчи.
— Ами не помня точно какво й казах, но беше нещо от сорта „сополива, гнусна, видиотена, кривозъба, пъпчасала дебелогъза кучка с най-отвратителната коса в Централна Флорида“, което май не е малко.
— Косата й наистина е странна — казах.
— Знам. От всичко, което казах за нея, само това е вярно. Когато казваш гадни неща за хората, не бива да казваш нещо, което е вярно, защото после няма да можеш да си вземеш думите назад. Можеш де, ама няма да е от сърце. Искам да кажа, че има неща, върху които трябва да се акцентира, неща, за които трябва да се намекне, и неща, които звучат като райета на кожата на скункс, ако райетата могат да звучат.
Докато карах към къщата на Карин, Марго пак изчезна някъде отзад и се появи с лалетата. Към стъблата на лалетата беше залепила с тиксо някаква бележка в плик. Когато спрях, тя ми даде букета, аз побягнах към къщата по страничната пътечка, оставих букета на стълбите на къщата и със спринт се върнах в колата.
— Седма част — каза тя веднага щом седнах в колата. — Да оставим риба за сладкия господин Уърдингтън.
— Предполагам не се е прибрал още — казах с известна доза съчувствие.
— Надявам се ченгетата да го намерят след около седмица в някоя канавка край града без обувки, полудял и съвсем гол — каза Марго съвсем безизразно.
— Никога не бива да забравям да не ядосвам Марго Рот Шпигелман — измърморих изпод носа си, а тя се засмя.
— Честно, това си е направо дъжд с гръмотевици върху всичките ни врагове, не само препикаване на парада им — отбелаза тя.
— Искаш да кажеш твоите врагове — поправих я аз.
— Ще видим чии са — каза бързо тя и се надигна на седалката. — Ей, тука ще се оправям сама. В къщата има дяволски добра охранителна система и не можем да си позволим още една паническа криза.
— Ами… — измънках.
Джейсън живееше на няколко пресечки от Карин, в Касавила — квартала на ултрабогатите. Всички къщи в Касавила са в испански стил с червени покриви и всичко останало, само дето не бяха построени от испанците. Бяха построени от бащата на Джейс, който беше един от най-богатите строителни предприемачи във Флорида.
— Големи грозни домове за големи грозни хора — казах на Марго и спрях пред Касавила.
— Без майтап ти казвам, ако някога стана домакиня с едно дете и седем спални в някаква къща като тези, моля те, направи ми услуга. Застреляй ме.
Спряхме пред къщата на Джейс — архитектурно чудо, или по-скоро чудовище, което изглеждаше като дебела испанска хасиенда с три дорийски колони до покрива. Марго взе втората риба, махна капачето на химикалката със зъби и написа с разкривен и съвсем различен от нейния почерк:
Любовта на МШ към Теб: Спи С Рибите.
— Не гаси двигателя — каза тя и си сложи бейзболната шапка на Джейс с козирката към тила.
— Добре — казах.
— Не мърдай от тук — добави.
— Добре — отговорих и усетих как пулсът ми галопира. Вдишай през носа, издишай през устата. Марго отвори вратата. В едната ръка държеше спрея, в другата — рибата. После хукна през огромната ливада пред къщата и се скри зад един дъб. Обърна се, махна ми, аз й махнах, тя драматично пое дъх, изду бузи, обърна се напред и се приготви да бяга.
Но не беше направила и крачка, когато цялата къща светна като гигантско коледно дърво, като това, което слагаха по Коледа в центъра. Алармата започна да вие. Замислих се дали да не я оставя да се оправя сама със съдбоносните последици от действията си, но продължих да дишам през носа и да издишвам през устата, а тя продължи да тича към къщата. После спря и метна рибата през един прозорец, но сирената беше толкова оглушителна, че едва се чу как стъклото се счупи и парчетата изпопадаха на земята. И после, само защото това беше Марго Рот Шпигелман, спокойно и внимателно, с изключителна педантичност написа буквата М върху единствената останала част от стъклото. След това хукна към колата, кракът ми беше на газта, после на спирачката. В този миг имах усещането, че не карам крайслер, а яздя породист кон на състезание. Марго бягаше толкова бързо, че шапката й падна и остана някъде зад нея, скочи в колата и отпрашихме, преди да е затворила вратата.