В края на улицата имаше знак стоп. И аз, разбира се, спрях.
— Какво, по дяволите, правиш? Карай, карай, карай! — извика тя, аз казах О.К. и натиснах газта. Просто бях забравил, че преди няколко часа бях захвърлил предпазливостта и разума си някъде и вятърът ги бе отнесъл. Какво ли не бях захвърлил. Минах, без да спирам покрай трите знака стоп в Касавила, и вече бяхме на километър до „Пенсилвания Авеню“, когато видяхме полицейската кола. Мина покрай нас с включени сирени, но не ни спря.
— Много яко беше — каза Марго. — Дори на мен ми дойде малко хардкор. Или, за да се изкажа в стил Кю, пулсът ми е малко ускорен.
— За бога, защо не я остави в колата му или на стълбите?
— Ние носим дъжд и гръмотевици, не искаме само някакви препикавания от дъжд тук-там из околността.
— Кажи ми, че точка осем не е толкова страшна.
— Не се притеснявай. Това ще е фасулска работа, детска игра. Връщаме се в Джеферсън Парк, в къщата на Лейси. Знаеш къде живее, нали?
Знаех, но, бог ми е свидетел, Лейси никога не би благоволила да ме покани у тях. Живееше в другия край на Джеферсън Парк, на около километър и половина от нас. Хубав апартамент над голям магазин за канцеларски материали. Всъщност в същия блок бе живял и онзи пич, умрелият. Бях ходил няколко пъти, защото родителите ми имаха приятели на третия етаж в същата сграда. За да стигнеш до апартаментите, трябва да минеш през две врати, но те бяха винаги заключени. Дори Марго Рот Шпигелман не можеше да влезе там.
— И Лейси от кои е? От добрите или от непослушните? — попитах.
— Лейси е от особено непослушните — отвърна Марго. Тя пак бе обърнала глава настрани, загледана през прозореца, почти не я чувах. — Приятелки сме от детската градина.
— И?
— И тя не ми каза за Джейси. Но не е само това. Когато наскоро се замислих и погледнах нещата в ретроспекция, разбрах, че през цялото време е била отвратителна приятелка. Например… ти мислиш ли, че съм дебела?
— Господи, НЕ — казах. — Ти си… — Тук се спрях, че се бях засилил да кажа, че е кльощава. Но точно това я правеше различна — тя не приличаше на момче. В крайна сметка казах: — Ти… не трябва да отслабваш.
Тя се засмя, махна с ръка и отвърна:
— Просто харесваш дебелия ми задник.
Откъснах очи от пътя за секунда, за да я погледна, а не трябваше да го правя, защото тя можеше да чете лицето ми, а там пишеше следното: първо на първо, не бих казал, че задникът ти е голям, и второ на второ — той е някак… пищен. Но не само това. Не е възможно да се отдели личността Марго от тялото Марго. Не можеш да видиш само едното и да се направиш, че не виждаш другото. Например поглеждаш в очите на Марго и в тях виждаш синия цвят на безкрая, но виждаш и безкрая на… нещото, наречено Марго. В крайна сметка няма начин да кажеш, че Марго Рот Шпигелман е дебела или кльощава, така, както не можеш да кажеш, че Айфеловата кула е самотна или не е самотна. Красотата на Марго е като танкер, който пренася през морето самото непробиваемо, неразрушимо и неразрушено съвършенство.
— Тя все правеше някакви гадни коментари — продължи Марго: — „Ще ти дам тези къси гащи, ама май няма да ти станат и май няма да ти стоят добре“. Или: „Толкова си смела. Изумявам се от начина, по който ги караш да се влюбват в характера ти“. Винаги ми е сривала самочувствието. Сега като се замисля, с всяка дума е целяла само едно — унизение в собствените ми очи.
— Унижение.
— Благодаря, господин МакМастърГраматикан.
— Граматик — казах.
— Боже, ще те убия! — но се смееше.
Минах по периферията на Джеферсън Парк, за да не се налага да минавам покрай нашите къщи, в случай че родителите ни се бяха събудили и бяха разбрали, че ни няма. Минахме покрай езерото Джеферсън, после покрай Районния съд Джеферсън и тръгнахме към малко смотания и много изкуствен център на Джеферсън Парк. Изглеждаше призрачно празно и тихо. Видяхме джипа на Лейси паркиран пред ресторанта за суши. Спряхме една пресечка по-нагоре на първото свободно място, което намерихме. Оказа се трудно, защото търсихме неосветено място, далеч от уличните лампи.
— Би ли ми подал последната риба? — попита тя. Зарадвах се, че я разкарваме от колата, защото бе започнала да се вмирисва. И после Марго написа на един лист със собствения си почерк, с нейните си странни букви.