твоето приятелство с мш Спи с Рибите.
Тръгнахме, като старателно отбягвахме светлите кръгове на уличните лампи. Ходехме си ей така, като съвсем нормални хора много след полунощ, единият от които (Марго) държи голяма риба, увита в хартия, а другият (аз) стиска спрей със синя боя. Някакво куче излая и двамата замръзнахме на място, но после всичко потъна пак в тишина и след няколко минутки бяхме до колата на Лейси.
— Е, сега вече става трудно — каза тя, когато опита вратата и видя, че е заключена. После бръкна в джоба си и извади уред — тел или нещо подобно. Мисля, че навремето уредът е бил металната част на закачалка за дрехи. Отне й по-малко от минутка да отвори вратата. Стоях втрещен и я гледах с възхищение. И с право.
Когато отвори шофьорската врата, тя се пресегна и отвори и другата от моята страна.
— Помогни ми да вдигна седалката нагоре — прошепна тя. С общи усилия успяхме да вдигнем седалката нагоре, тя мушна рибата под нея, после преброи до три и тогава пуснахме седалката, която се сгромоляса върху рибата. Чух как червата на рибата експлодираха. Беше адски гнусно. Можех да си представя на какво ще мирише колата й само след ден-два в тая жега. Трябва да си призная, че изведнъж ме заля вълна спокойствие. Тогава Марго каза:
— Напиши едно М на капака.
Не се наложи дори да мисля. Кимнах веднага, качих се на задната броня, облегнах се напред и бързо нарисувах едно грамадно М на капака. Като цяло бях противник на вандализма. Но също така бях не по-малък противник на Лейси Пембъртън, което в крайна сметка се оказа по-силното ми убеждение. Скочих от джипа, побягнах в тъмното, тичах чак до другата пресечка, където бяхме оставили минивана, дишах неравно, запъхтяно. Когато сложих ръка на волана, забелязах, че показалецът ми е син. Вдигнах го нагоре и го показах на Марго. Тя се усмихна и вдигна своя син показалец. И после показалците ни се докоснаха, нейният меко и нежно натисна моя. Пулсът ми отказа да се укроти. И после след много, много време тя каза:
— Девета точка — центърът.
Беше 2:49 сутринта. Никога през целия си живот не се бях чувствал по-буден и така препълнен с енергия.
6
Туристите никога не ходят в центъра на Орландо, защото там няма нищо. Няколко небостъргача, в които се помещават банките и застрахователните компании. Това е център, който остава абсолютно празен и гол през уикенда и през нощта. Само няколко бара наполовина празни или наполовина пълни с напълно отчаяни хора или отчаяно смотани хора. Докато следвах инструкциите на Марго през лабиринта от еднопосочни улици, видяхме няколко души да спят на тротоара, някои седяха на пейките, но никой не се движеше. Марго свали прозореца и гъстият въздух ме удари през лицето. Необичайно горещо за тази част от денонощието. Погледнах я. Косата й се вееше около лицето. Макар че беше до мен и я виждах, изведнъж се почувствах съвсем сам сред тези огромни празни сгради. Сякаш бях оцелял след апокалипсиса и някой бе решил да повери света на мен, ей така, просто го бе сложил в дланите ми. Целият този пълен с чудеса свят. Само за мен. И ме чака да го обиколя като велик изследовател.
— Показваш ми забележителностите ли? — попитах.
— Не, опитвам се да стигна до Сън Тръст Билдинг. Пада се точно до Аспержата.
— О! — възкликнах възторжено, защото за първи път тази вечер можех да бъда полезен с информация. — Това е на юг.
Продължих няколко пресечки надолу и обърнах. Марго засия и посочи Аспержата. Точно пред нас.
Аспержата не е точно аспержа, нито пък е нещо направено от аспержи. Това си е просто една скулптура, която, за зла участ, прилича на десетметрова аспержа, макар и да беше известна като:
1. Стъклен зелен лук;
2. Абстрактна репрезентация на дърво;
3. По-зеления, по-стъклен и по-грозен вашингтонски монумент;
4. Гигантския весел зелен фалос на Веселия зелен гигант.
При всички положения не прилича на Кула на светлината, както е истинското име на сградата. Спрях до една колонка за билети за паркинг и я погледнах. Улових я, че гледа някъде по средата, в нищото с празни очи, някъде покрай Аспержата. Тогава за първи път си помислих, че нещо не е наред. Не в смисъл „гаджето ми е задник“, а съвсем друго „не наред“. Това бе мигът, в който трябваше да кажа нещо. Разбира се, че трябваше да кажа нещо, и след него друго нещо, и друго, и друго. Но казах само: