— Може ли да попитам защо ме доведе до Аспержата?
Тя обърна лице към мен и се усмихна ослепително. Марго беше толкова красива, че дори фалшивите й усмивки бяха убедителни.
— Трябва да проверим как върви планът ни. А най-доброто място за тази цел е Сън Тръст Билдинг.
— Не, не, няма начин. Ти каза, че няма да има взлом, няма да има незаконно влизане.
— Няма да е взлом. Ще си е едно съвсем законно влизане, защото има отключена врата.
— Марго, това е просто смехотворно. Разбира с…
— Да, признавам, че в процеса на изпълнение на плана се появиха някои обстоятелства, които наложиха влизане, и някои други наложиха взлом. Примерно в къщата на Бека. После в къщата на Джейс. И сега ще влезем и тук. Но теоретично ченгетата могат да ни обвинят във взлом, могат да ни обвинят във влизане, но не и във влизане с взлом, защото на практика не е имало едновременно и взлом, и влизане, винаги е било само едното. Така че — аз съм спазила обещанието си.
— Няма начин в тая сграда да няма охрана или пазач — казах.
— О, има — отвърна и разкопча предпазния колан. — Разбира се, че има. Казва се Гас.
Влязохме през вратата. Зад едно голямо бюро с форма на полукръг седеше младо момче с проскубана козя брада и в униформа на Риджънтс Секюрити.
— Какво става, Марго? — попита.
— Здрасти, Гас — каза тя.
— Кое е това хлапе?
НИЕ СМЕ НА ЕДНА ВЪЗРАСТ! — исках да викна, но оставих Марго да говори вместо мен.
— Това е колегата ми Кю. Кю, това е Гас.
— Как си, Кю? — попита Гас.
О, как да съм? Просто мятаме няк’ви риби из града, чупим прозорци, правим снимки на няк’ви голи копелета, висим из лобитата на няк’ви небостъргачи… такива неща.
— Бивам — казах.
— Асансьорите не работят — каза Гас. — Трябваше да ги изключа в три часа. Но можете да се качите по стълбите.
— Супер. Ще се видим после, Гас.
— До после, Марго.
— Откъде, по дяволите, познаваш охранителя на Сън Тръст Билдинг? — попитах, щом се отдалечихме на безопасно разстояние.
— Завършваше, когато бяхме първа година в гимназията — отвърна тя. — Трябва да побързаме, времето напредва.
Марго вземаше по две стълби наведнъж, направо летеше нагоре, ръката й се движеше по парапета, а аз се опитвах да я настигна, но не можех. Марго не спортуваше, но обичаше джогинг. Виждал съм я да тича из парка със слушалки на ушите. Съвсем сама. Аз, от друга страна, мразех да тичам. Изобщо мразех да се ангажирам с каквито и да е упражнения, които водят до физическо изтощение. Но сега се опитвах да вървя в крачка с нея, бършех потно чело и гледах да не обръщам внимание на пламналите си ходила и крака. Когато стигнахме до двайсет и четвъртия етаж, Марго спря и ме изчака.
— Гледай само — каза тя и отвори вратата на стълбището към някаква огромна зала с дъбова маса, дълга, колкото две коли, и с прозорци от пода до тавана. — Залата за конференции. — Обясни ми тя. — Има най-добрата гледка в целия град.
Последвах я в залата. Тя се приближи до прозорците и каза:
— Добре, значи, там е Джеферсън Парк. Виждаш ли нашите къщи? Нищо не свети, което е добре — после направи няколко крачки встрани. — Къщата на Джейс. Всичко е тъмно, няма полицейски коли. Отлично, макар че това най-вероятно означава, че се е добрал до тях. Много жалко.
Къщата на Бека беше прекалено далеч и не можахме да я видим дори от там.
Тя замълча. След това направи няколко бавни крачки към стъклото на прозорците и опря чело. Аз останах назад, но тя ме хвана за тениската и ме издърпа до себе си. Не исках и двамата да се облягаме с цялата си тежест върху едно-единствено стъкло, но тя продължи да ме дърпа напред и чак когато видях свития й юмрук под брадичка си, опрях чело, колкото е възможно по-леко и нежно, и се огледах.
Погледнах отгоре, Орландо бе много добре осветен. Под нас светеха светофарите, уличните лампи грееха като перфектно изработена решетка от тичаща по улиците светлина. Чак до края на града, до безкрайните предградия.
— Красиво е — казах.
— Айде бе! Сериозно ли го казваш? — нацупи се тя.
— Ами… може би не — казах, макар че беше красиво. Когато за първи път видях Орландо от самолет, си помислих, че прилича на град, построен от ЛЕГО и потънал в океан от зеленина. Но тук, през нощта, изглеждаше съвсем реално място, истинско, и за първи път като нещо, което наистина можех да видя. Докато вървях из залата, а после и през останалите зали на етажа, можех да видя всичко — училището, Джеферсън Парк, някъде в далечината Дисни Уърлд, водния парк, супермаркета 7-Илевън, където Марго си лакира ноктите, докато аз се борех за всяка глътка въздух. Всичко беше там долу, моят свят, а аз можех да го видя целия от офиса на една сграда.