— Забележително — казах на глас. — От разстояние де. Старостта не личи от разстояние. Не се виждат плевелите, пукнатините в сградите, олющената боя. Виждаш го така, както някой си го е представял навремето, преди да бъде построено.
— Отблизо всичко е грозно — каза тя.
— Ти не си — трябваше да помисля по-добре, преди да го кажа.
Тя се обърна към мен, без да отлепя чело от прозореца, и ми се усмихна.
— Ще ти кажа къде е тайната: хубав си, когато си уверен. И не си чак толкова хубав, когато не си — преди да успея да кажа каквото и да било, тя обърна поглед надолу и започна да говори: — Ето сега ще ти кажа какво не му е хубавото на това място: от тук не се вижда ръждата и напуканата боя и каквото и да е там, но от тук можеш да разбереш какво е това място. Виждаш колко изкуствено е всичко. Дори не изглежда като направено от нещо твърдо, че поне да кажеш, че е пластмасово. Това е град от хартия. Наистина. Погледни, Кю, погледни всички тези еднопосочни глухи улици, които завиват наобратно към себе си. Всичките тези къщи, все едно са били построени с една-единствена цел — да се разпаднат. Всичките тези хартиени хора в техните хартиени къщи. Горят бъдещето си, за да са на топло. Всичките тези хартиени деца, които пият бира, която някой задник им е купил от някой хартиен магазин. Всеки е откачил заради някаква мания да притежава разни неща. Всичките тези неща, които хората искат да притежават, са тънки като хартия, късат се като хартия. И хората са така, прозрачни са и се мачкат като хартия. Живея тук от осемнайсет години и през цялото това време не попаднах на един човек, на когото да му пука за нещо съществено.
— Ще се опитам да не го приемам много лично — казах. И двамата гледахме в индиговото небе, в глухите улици и още по-глухите квартали. Рамото й беше до моето и макар че не я гледах, ръцете ни почти се докосваха и имах усещането, че опирайки чело в това стъкло, все едно опирах тялото си в нейното.
— Съжалявам — каза. — Може би нещата щяха да бъдат съвсем различни, ако бях останала с теб, а не с моите приятели в кавички. В кавичките слагам и следното: „Господи, колко се мразя, че ми пука дори за тях“. Искам да кажа, че не съм чак толкова разстроена заради Джейс или заради Бека, дори не и заради Лейси, макар че аз наистина харесвах Лейси. Но това беше последната струна. Със сигурност струната си беше дефектна по принцип, но това беше единствената останала, а всяко хартиено момиче има нужда от поне една струна, нали?
И гледай сега аз какво казах. Казах:
— Винаги си добре дошла на нашата маса за обяд. Още утре.
— Много мило наистина — каза тя, гласът й някак заглъхна и остави невидима следа в тишината. После се обърна към мен и кимна нежно, а аз повярвах на усмивката й. След това хукнахме към стълбите и тичахме чак до долу. На всяка площадка аз скачах и удрях пети в пода, за да я накарам да се смее. И тя се смееше. Мислех си, че й става повесело. Мислех си, че нещо може да я развесели. Мислех си, че ако съм по-уверен в себе си, нещо ще се получи, нещо между нас.
Колко много съм грешал!
7
Седяхме в колата, държах ключовете и се канех да запаля двигателя, когато тя попита:
— В колко часа стават вашите?
— Не знам, към шест и петнайсет май. Имаме малко повече от два часа за останалите две точки от плана.
Беше 3:51.
— Знам. Оставих най-трудоемките за последно. Няма значение, ще успеем с всичко. Десета точка — Кю да си избере жертва.
— Моля?
— Аз вече си избрах жертвите и наказанията, сега е твой ред да избереш върху кого да изсипеш дъжда на мъстта.
— Върху кого ние да изсипем дъжда на мъстта — поправих я, а тя поклати глава презрително. — Освен това, не се сещам за никого, не знам кого искам да заливам с мъст — казах, и това си беше самата истина. Винаги бях мислил, че за да имаш врагове, трябва да си някой… да си значим, важен за някого. Пример: исторически погледнато, Германия има повече врагове от Люксембург. Марго Рот Шпигелман беше Германия. И Великобритания. И Царска Русия. И САЩ. Аз… е, аз бях Люксембург. Седя си там, паса овцете и ги доя, и от време на време пея тиролски песни.
— Ами Чък? — попита тя.
— Хм…
Чък Парсън беше натрупал доста актив през годините. Освен случката в столовата, когато ме метна върху мръсните чинии, веднъж ме хвана за ръката на спирката пред училище и започна да я извива и да крещи пред всички „Кажи, че си педал“. Това беше Чък. Целеустремен, целенасочен. Аз-разполагам-с-речник-от-девет-думи-затова-не-очаквай-голямо-разнообразие-от-обиди. Такива му бяха и обидите. И макар че беше ужасно детинско, накрая се принудих да кажа, че съм педал, което адски ме ядоса, защото 1) Не считам, че тази дума трябва да се употребява от когото и да е, най-малко от мен, и 2) Просто не съм гей, и в допълнение 3) Чък Парсън го направи така, че да изглежда грозно и обидно да се наречеш педал, макар че няма нищо обидно или срамно в това да си гей и точно това се опитвах да му кажа тогава, докато извиваше ръката ми чак до рамото, но той не спираше да повтаря: „Щом си толкова горд, че си педал, защо не си признаеш, че си педал бе, педал?“.