Очевидно Чък Парсън не беше Аристотел. Но за сметка на това беше метър и деветдесет и тежеше поне сто и двайсет кила, не е като да няма значение.
— Може и да си права за Чък — признах накрая, врътнах ключа и тръгнахме обратно. Не знаех къде отиваме, но със сигурност нямаше да останем в центъра.
— Помниш ли училището по танци „Краун“? — попита тя. — За това си мислех тази вечер.
— Хм, да.
— Съжалявам за онзи случай. Нямам никаква идея защо му се вързах.
— Да. Няма значение. Всичко е наред — казах, но само като се сетих за това, кипнах. — Да, Чък Парсън. Знаеш ли къде живее?
— Знаех си, че мога да те предизвикам да покажеш, че имаш нещо отмъстително в себе си. Живее в Колидж Парк. На околовръстното завий към Принстън.
Щом стъпих на магистралата, натисках газта до дупка.
— Ей, леко, не е нужно да трошим крайслера — каза Марго.
В шести клас няколко деца, в това число Марго, аз и Чък, бяхме принудени от родителите си да се запишем на класически танци в „Краун“ — училище за унижение, деградация на личността и тук-там танци. Там нещата стояха така: момчетата заставаха от едната страна, момичетата се нареждаха от другата и когато учителката ни дадеше знак, момчетата трябваше да идат при момичетата и да кажат на някое от тях: „Може ли един танц?“, а момичето трябваше да отвърне: „С удоволствие“. На момичетата им беше забранено да отказват. Един ден танцувахме фокстрот и Чък Парсън някак бе успял да убеди всяко едно момиче от школата да ми откаже. Да отказват само на мен, на никой друг. И отивам аз при Мери Бет Шортс и казвам: „Може ли един танц?“, а тя ми отговаря, че не може. После питам друга, и тя казва „Не“, и друга, и друга, после питам Марго и тя казва „Не“, после питам друга, и още една, и тогава започвам да плача.
Единственото нещо, което е по-кофти от това да ти кажат „Не“ на урок по танци, е да се разплачеш заради това, че са ти казали „Не“. А единственото още по-лошо от това да се разплачеш, е да идеш при учителката по танци и да й кажеш с хлипания и през сополи и сълзи: „Момичетата не искат да танцуват с мен, а това не им е разрешено!“. Разбира се, аз направих точно така. Отидох разреван при учителката и после прекарах по-голямата част от времето в средното училище в опити да преглътна унижението от тази случка. Така че с две думи — Чък Парсън не ми разреши да танцувам фокстрот с момичетата, което не беше най-ужасното нещо, което може да се причини на един шестокласник, и вече ми беше минало. Не му бях ядосан и за останалите наистина гадни неща, които ми бе причинил през годините. Но едно бе сигурно — нямаше да плача, ако го видя да страда.
— Чакай, нали няма да разбере, че съм бил аз?
— Не, защо?
— Не искам да си мисли, че ми пука за него и за нещата, които ми е причинил.
Марго ме потупа по ръката и каза:
— Не се тревожи, никога няма да разбере какво го е депилирало.
— Мисля, че току-що използва думата погрешно, но не знам какво означава и има ли такава.
— Знам една дума, която ти не знаеш! — започна като дете да повтаря Марго: — АЗ СЪМ КРАЛИЦАТА НА ДУМИТЕ, УЗУРПУРАХ КОРОНАТА!
— Я кажи как се пише узурпирам — казах.
— Не — каза тя, без да спира да се смее. — Не си давам короната заради едно узурпиране. Трябва да се постараеш много повече, за да си я вземеш обратно.
— Добре — усмихнах се.
Карахме през Колидж Парк. Кварталът минаваше за историческа забележителност поради факта, че къщите там бяха строени преди цели трийсет години. Марго не можа да си спомни точния адрес, дори не помнеше как изглежда къщата. Дори не беше сигурна на коя улица е. („Почти съм сигурна, да речем деветдесет и пет процента, че е на «Вазар».“) Най-сетне, след като минахме и огледахме три пресечки на „Вазар“, тя вдигна ръка и посочи:
— Ето там, онази е.
— Сигурна ли си? — попитах.
— Около деветдесет и седем цяло и два процента. Почти съм сигурна, че спалнята му е там, онзи прозорец. Веднъж имаше парти в тях и когато полицията дойде, аз изчезнах през прозореца. Почти съм сигурна, че е същият прозорец.