Выбрать главу

Прозорецът му беше по-нисък от този на господин Случаен Старец. Качих се, издърпах Марго нагоре и влязохме. Чък Парсън спеше по гръб. Марго тръгна на пръсти към леглото, аз застанах зад нея, сърцето ми щеше да изскочи. Ако се събудеше, щеше да ни убие. И двамата. Извадих тубичката с Вийт, изстисках нещо като крем за бръснене в дланта й и след това тя го размаза внимателно върху дясната вежда на Чък. Оня не показа признак на живот.

После отвори вазелина — капачката яко изпука, но той отново не даде признаци на събуждане. Тя изстиска едно значително количество в дланта ми и после се разделихме и хукнахме из къщата. Аз отидох до антрето и здраво намазах топката на входната врата. След това намазах вътрешната топка на вратата на някаква отворена спалня. Затворих я, но изскърца леко.

Върнах се в стаята на Чък. Марго беше вече там. Успяхме да затворим вратата на стаята му и обилно намазахме топката. Останалия вазелин размазахме по рамката и по прозореца му. Щеше да му е много трудно да го отвори, след като се измъкнем.

Марго погледна часовника си и вдигна два пръста. Чакахме. И през тези две минути просто се гледахме. Взирах се в синьото на очите й. Беше хубаво. В тъмното, в тишината, нямаше шанс да проговоря и да кажа някоя простотия и да прецакам всичко, а тя ме гледаше, сякаш в мен имаше нещо, което си заслужава да се види.

После тя кимна и аз тръгнах към Чък. Увих ръка около тениската си, както ми беше казала да направя, наведох се напред и много внимателно и нежно, доколкото бях способен на нежност, натиснах челото му с пръст и с едно светкавично движение изтрих крема, а с него изтрих и дясната вежда на Чък Парсън. Стоях над него с дясната му вежда по тениската ми и тогава очите му се отвориха. С мълниеносна скорост Марго грабна завивката и я метна върху главата му и докато погледна нагоре, малката нинджа вече беше извън прозореца. Хукнах след нея, а Чък започна да пищи: „МАМО! ТАТЕ! ОБИР! ОБИР!“.

Направо ми се прииска да остана да погледам. Единственото нещо, което му задигнахме, беше една вежда, но реших да се придържам към плана и скочих от прозореца с краката надолу. За малко да падна върху Марго, която изографисваше своето М със спрея върху стената от винил на къщата на Чък. Грабнахме обувките си и си бихме камшиците към минивана. Когато се обърнах да видя къщата, всички лампи светеха, но никой не беше излязъл навън. Брилянтно доказателство за правилната употреба на вазелина върху дръжките и топките на вратите. Докато господин (или госпожа — не видях добре) Парсън дръпна пердето на всекидневната и се огледа навън, ние вече обръщахме и след секунда карахме към Принстън и от там към магистралата.

— Жестоко! — извиках. — Това беше жестоко! Брилянтно!

— Видя ли го? Лицето му без вежда. Има такова учудено изражение, видя ли? Едно такова опулено. Сякаш се съмнява или не е разбрал. „Ама вярно ли? Ама наистина ли? Какво казваш? Имам само една вежда ли? Не ми се вярва.“ И най-много ме кефи, че има право на избор. „Дали да си обръсна и лявата, или да си нарисувам дясната?“ О, това е просто великолепно! Господи, и как ревеше за мама и тати, това пикливо сополиво лайно.

— Чакай, защо го мразиш?

— Не съм казала, че го мразя. Просто казах, че е пикливо сополиво лайно.

— Винаги сте били нещо като приятели — казах, — или може би само аз съм си мислил така.

— Е, да, винаги съм била нещо като приятелка с много хора — каза тя, наведе се към мен и сложи глава на кльощавото ми рамо. Косата й се разсипа по врата ми. — Уморена съм. — Добави тя.

— Кофеин, това ни трябва — казах аз и тогава тя измъкна по един Маунтин Дю. Изпих го на две дълги глътки.

— Сега отиваме във Воден свят. Точка единайсет — рече Марго.

— Какво там? Ще освобождаваме Волния Уили или какво?

— Не — каза тя. — Просто отиваме да се разходим във Воден свят. Това е единственият тематичен парк, в който не съм влизала… така… не съвсем разрешено.

— Не можем да влезем там — възразих аз, спрях на празния паркинг пред голям магазин за мебели и изгасих двигателя.

— Мисля, че и двамата бързаме, малко ни притиска времето — каза и се пресегна да завърти ключа.

Аз бутнах ръката й.

— Не можем да влезем там — повторих.

— Ето, пак започваш с тези взломове — тя си отвори още една кутия Маунтин Дю. Светлината падаше върху кутията и се отразяваше върху лицето й и за секунда ми се стори, че видях усмивката й, сякаш това, което се канеше да каже, беше смешно.

— Няма да влизаме с взлом. Просто ще посетим парка безплатно през нощта.