— Така е, но след паркинга трябва да е само един.
И беше права. Беше само един. Спрях на празния паркинг точно под уличната лампа, защото тук винаги се крадат коли. И макар че само някой крадец мазохист би тръгнал да краде крайслер, все ми се щеше да избегна разговора с майка ми и да давам някакво куцо обяснение как нейната кола е изчезнала през нощта, и то в средата на седмицата.
Излязохме и се облегнахме на минивана. Въздухът беше горещ и гъст. Усещах как дрехите ми се лепят по кожата. Пак ме хвана шубето. Имах чувството, че някой ни наблюдава скришом. Мракът се бе задържал прекалено дълго, нощта нямаше край, а червата ме боляха от толкова много часове притеснения. Марго бе успяла да намери картите и под светлината на уличната лампа боядисаният й в синя боя пръст посочи маршрута ни.
— Мисля, че там има ограда — каза и посочи към някаква стена от дървени летви, покрай която бяхме минали точно преди да паркираме. — Четох за това онлайн. Сложили я, след като някакъв се напил и решил да влезе в парка посред нощ и да поплува с косатката, която го убила на секундата.
— Сериозно?
— Да. Така че след като този е успял да мине пиян, няма причина да не можем да минем съвсем трезви. Ние сме нинджи все пак.
— Ти може би си, но аз.
— И ти си нинджа. Много шумен и малко неадекватен нинджа, но и двамата сме нинджи — каза Марго. После прибра косата си зад ушите, вдигна качулката и я завърза. Уличната лампа огря изострените черти на бледото й лице. Може би и двамата бяхме нинджи, но само тя имаше подходящ екип.
— Добре — каза. — Сега запомни картата.
На този етап най-страшната част от маршрута, който бе планирала, беше ровът с вода. Воден свят има форма на триъгълник. От едната страна минава шосе, но Марго каза, че със сигурност се наблюдава. От другата страна има езеро, което е дълго не по-малко от километър, а третата част е отводнителен канал или нещо такова. На картата ми се струваше доста широк. Може би колкото шосе с две платна. А във Флорида в отводнителните канали често има алигатори.
Марго ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.
— Вероятно ще ни хванат. И когато това се случи, не се обаждай, аз ще говоря. Искам само да изглеждаш мил и сладък, уверен и невинен и всичко ще е наред.
Заключих колата, опитах се да пригладя рошавата си коса и прошепнах: „Аз съм нинджа“. Не исках да го чуе.
— Разбира се, че си нинджа — каза ентусиазирано тя. — Сега да вървим.
Претичахме през шосето и тръгнахме през треволяци, храсти и покрай някакви дъбови дървета. Започнах да се тревожа да не попаднем на отровен бръшлян, но нинджите не се страхуват от подобно нещо. Вървях отпред с протегнати ръце и се опитвах да разбутам бодили, клони, храсти. Вървяхме право към канала. Най-сетне дърветата изчезнаха и пред нас имаше само голо поле. Видях паркинга вдясно и канала пред нас. Хората можеха да ни забележат от колите, ако имаше коли, ако имаше хора. Но нямаше. Хукнахме през полето, после завихме рязко към паркинга и Марго извика „Сега! Сега!“ и аз се втурнах през шестте ленти на шосето. Макар че нямаше пукната кола, имах чувството, че върша нещо много грешно и много, много вълнуващо.
Стигнахме от другата страна и клекнахме в тревата до паркинга. Марго посочи към няколко дървета между безкрайния гигантски паркинг на Воден свят и черната вода на канала. Бягахме около минута покрай дърветата и тогава тя дръпна тениската ми, спряхме и тя каза:
— Сега канала.
— Дамите са с предимство — казах.
— Не е задължително, хайде давай — отвърна тя.
Не мислех за алигаторите, нито пък за отвратителната черна тиня. Просто се засилих и скочих напред, паднах във вода до кръста и с една крачка излязох от другата страна. Водата миришеше кошмарно, усещах я хлъзгава и мазна по кожата си, но поне не бях мокър от кръста нагоре. Не и докато Марго не скочи и ме изпръска. Аз се обърнах и на свой ред я изпръсках. Тя се престори, че й се гади и ще повърне.
— Един истински нинджа не пръска другите нинджи с вода — оплака се тя.
— Истинският нинджа не пада във водата като хипопотам — казах.
— О, добре, туш!
Гледах как се измъква от канала и бях толкова щастлив, че няма алигатори. Пулсът ми, макар и забързан, беше в границите на приемливото. Черната й тениска бе прилепнала към тялото й, всичко вървеше доста добре, чувствах се доста добре, докато периферното ми зрение не улови някакво движение, змия или влечуго. До Марго! Тя точно излизаше от водата. Видях как ахилесовото й сухожилие се стегна и преди да успея да забележа каквото и да било друго, змията се изви нагоре с мълниеносна скорост и я ухапа по глезена, точно под ръба на крачола на джинсите й.