— Мамка му — каза и погледна надолу. — Мамка му! — Повтори пак. Змията не я пускаше, висеше на крака й. Аз се гмурнах и дръпнах змията за опашката, изскубнах я от крака на Марго и я метнах в канала.
— Господи! Какво беше? Мокасин7 ли беше?
— Не знам. Лягай, лягай — промърморих, вдигнах крака й и дръпнах крачола на джинсите нагоре. Имаше две капки кръв там, където змията бе впила зъбите си. Наведох се и сложих уста върху раната и започнах да смуча с все сила, опитвах се да изсмуча отровата. Изплюх и пак се наведох, но тогава тя каза:
— Не, не, чакай, виждам я — скочих ужасен, но тя добави: — Не е отровна. Това е просто обикновена водна змия.
Тя сочеше към канала, аз проследих пръста й и видях малко водно змийче. Плуваше по повърхността на тинята. Сега не изглеждаше толкова страшно, приличаше на новороден гущер.
— Слава богу — казах и седнах до нея да наваксам с дишането.
Тя погледна ухапаното и след като се увери, че кървенето е спряло, попита:
— Как беше любовната ти афера с крака ми?
— Много вълнуваща — отвърнах и това си беше самата истина. Тя облегна тялото си върху моето и усетих горната част на ръката й върху ребрата си.
— Ето затова си избръснах краката тази сутрин. Точно това беше причината. Мислех си, че човек никога не знае кога някой може да захапе глезена му, за да изсмуче… примерно… змийска отрова.
Пред нас имаше ограда от мрежа и беше висока само около метър и осемдесет. Както каза Марго:
— Е, на нищо не прилича. Първо неотровна змия, сега и тая ограда? Охраната тук е направо обида за всеки един нинджа.
Тя се качи, прехвърли се и слезе. Като по стълба. Аз успях да не падна.
Побягнахме покрай някакви дървета. Бяха само няколко, но изглеждаха като прегърнати в тъмното, сякаш за да пазят гигантските матови резервоари, където може би имаше животни. Стигнахме до асфалтова пътека и вече можех да видя амфитеатъра, където една косатка ме изпръска, когато бях малък. От високоговорителите се чуваше тиха музика, като оная, дето я пускат в магазините. Може би така успокояваха животните.
— Марго, ние сме във Воден свят.
— Ама ти сериозно ли? — попита саркастично тя и се устреми напред и аз след нея. Стигнахме до мястото с тюлените, но май вътре нямаше никакви тюлени.
— Марго, ние сме във Воден свят!
— Наслаждавай се, докато е време — каза тя, без да си движи устата. — Защото охраната идва.
Хукнах през някакви високи до кръста храсти, но тя не помръдна и аз спрях. Мъж в униформа на Воден свят се приближи много мудно и съвсем спокойно попита:
— Как сте?
Държеше някаква кутия. Парализиращ спрей, предположих на мига.
За да запазя самообладание, започнах да си задавам някакви съвсем разсейващи въпроси. Дали белезниците му са обикновени, или са с логото на Воден свят. Дали са с формата на извити делфинчета, или нещо такова…
— Всъщност тъкмо си тръгвахме — каза Марго.
— Няма нищо по-сигурно от това — каза той. — Въпросът е дали ще излезете пеша, или в оранжевата кола на шерифа.
— Ако за Вас няма никакво значение, май по-добре да вървим пеша — каза Марго. Аз стиснах очи. Исках да й кажа, че не е време за заядливи коментари, но той се засмя.
— Знаете ли, че преди две години един човек загина тук. Скочи в големия водоем. И са ни казали да не пускаме никого да си ходи у дома пеша, след като е влязъл с взлом, независимо дали е красиво момиче, или не.
Марго дръпна блузата си да не стои така прилепнала до тялото й и едва тогава разбрах, че оня говореше на гърдите й.
— Ами тогава май трябва да ни арестувате.
— Там е работата, че тъкмо се канех да си ходя и да пия една бира и да спя, а ако се обадя на полицията, онези има да се мотаят колкото си искат. Просто сега си мисля на глас и се чудя какво да правя — каза той и тогава Марго повдигна вежди, сякаш разбра нещо, което аз не разбирах. После зарови ръка в пълния си със заблатена вода джоб и извади една мокра стодоларова банкнота.
— Е, няма да е зле да тръгвате сега. На ваше място не бих минал покрай кита, защото навсякъде около него има камери и ще ви видят, а не искам никой да знае, че сте били тук.
— Да, сър! — каза скромно и изпълнително тя, а той се отдалечи и изчезна в мрака. — Мамка му, как не исках да му давам кинти на тоя перверзник. Но какво толкова, парите са за харчене.
Едва чувах какви ги говори. Единственото, което усещах в тези секунди, беше облекчението, което напускаше тялото ми и караше кожата ми да потръпва. Това първично удоволствие си струваше всички тревоги, които бях изпитал преди това.