— Слава богу, че не извика ченгетата — казах.
Марго не отговори. Тя гледаше зад мен с присвити, почти затворени очи.
— Изпитах същото, когато влязох в Юнивърсал студио — додаде след малко. — Хубаво е наистина, но след като влезеш, няма кой знае какво. Въртележките на работят. Всичко, което си струва да се види, е заключено. Всички животни са прибрани в разни водни танкери. — После завъртя глава и се огледа. — Предполагам удоволствието не е в това да си вътре.
— А в какво е удоволствието? — попитах.
— Да го планираш… може би. Не знам. Когато постигнеш нещо, усещането никога не е така хубаво, както си си мислел и надявал.
— За мен е супер — казах съвсем объркан. — Макар че няма нищо за гледане. — Седнах на една пейка и тя се настани до мен. Гледахме към мястото за тюлените, но там нямаше никакви тюлени. Един празен остров, на който не живееше никой и нямаше нищо освен няколко пластмасови стъпала и възвишения. Можех да усетя аромата й. Потта и миризмата на блато, шампоана й с дъх на люляци, и кожата й с аромат на натрошени бадеми.
Почувствах се ужасно изморен. Помислих си, че можем да легнем на някое местенце с трева, там, във Воден свят, аз — по гръб, а тя — полегнала настрани до мен, с глава на рамото ми и с ръка през тялото ми, обърнала лице към моето. Без да правим нищо — само да лежим под небето един до друг. Тук нощта бе така ярко осветена, че дори звездите изглеждаха като удавени. И може би щях да усетя как дъхът й се удря във врата ми, може би щяхме да останем до сутринта, когато първите туристи щяха да дойдат и да ни подминават, щяха да си мислят, че и ние сме туристи. Може би просто щяхме да изчезнем сред тях.
Но не. Имаше толкова много неща за правене: едновеждия Чък, който задължително трябваше да се види, имаше Бен, на който трябваше да се разказват подробности от тази нощ, имаше часове, на които трябваше да се присъства, имаше концертна зала, имаше Дюк, имаше бъдеще, за което да се мисли.
— Кю? — обади се Марго.
Погледнах към нея и за секунда се зачудих какво иска да ми каже, но после се събудих от съня или от мечтата. И чух. Музиката в тонколоните звучеше по-силно и вече не беше онази музика, дето я пускат в магазините, беше истинска музика. Онази стара джаз песен, която баща ми харесваше — Stars Fell on Alabama. Дори и през малките колонки на високоговорителите разбираш, че този, който бе изпял тази песен, е можел да изпее поне хиляда прелестни ноти наведнъж.
Точно тогава усетих онази устояла на годините, непрекършена линия между мен и нея, която се простираше чак от люлките ни, през умрелия пич в парка, през годините, когато бяхме само познати, та чак досега. Исках да й кажа само едно. За мен удоволствието не беше в планирането, не беше във вършенето на разни неща, в пристигането на разни места, в напускането на разни места, а в това, че нашите струни се пресякоха, после се разделиха и сега се пресякоха отново. Но ми се стори много нахално да й го кажа, а и тя вече ставаше.
Очите й бяха сини, сини, много сини, мигаше срещу мен и изглеждаше непоносимо красива. Точно там, точно такава — с мокрите джинси и с грейналото й в сивата нощ лице.
Аз станах, протегнах ръка и казах:
— Може ли един танц?
— С удоволствие — каза тя и направи лек реверанс. И после ръката ми беше в сгъвката между кръста и ханша й, нейната — на рамото ми. И тогава стъпка-стъпка-стъпка настрани. Танцувахме фокстрот около цялото заграждение за тюлени, но песента не свършваше, звездите над Алабама все така падаха.
— Танцът на шестокласниците — обяви Марго и сменихме местата си, ръцете й на раменете ми, моите на ханша й, петдесет сантиметра между нас. Продължихме да танцуваме фокстрот, докато песента свърши. Направих крачка напред и я наклоних силно надолу и настрани през ръката си, както ни бяха учили в училището по танци „Краун“. Тя вдигна единия си крак и се отпусна с цялата си тежест. Или ми имаше пълно доверие, или искаше да падне.
9
Купихме кухненски кърпи от 7-Илевън на магистралата и се опитахме да избършем мазната и хлъзгава течност от дрехите и кожата си. Напълних бензина дотам, докъдето си беше, преди да потеглим. Седалките щяха да са малко мокрички, когато майка тръгне за работа, но се надявах да не забележи, просто защото никога не би й минало през ума. Моите родители дълбоко вярваха, че съм най-добре възпитаното момче, а не от онези момчета, които влизат с взлом във Воден свят, най-добре отгледаното момче на планетата, защото моето психическо здраве беше доказателство за професионалния талант и качества и на двамата.