Не бързах да се прибирам. Карахме по малките улици и шосета, а не по магистралата. С Марго слушахме радио и се опитвахме да отгатнем коя радиостанция бе пуснала Stars Fell on Alabama. Но после тя намали звука и каза:
— Като цяло, мисля, че тази нощ беше успешна.
— Абсолютно — потвърдих, макар че вече мислех за утре. Дали щеше да дойде пред залата за концерти и да поседи с нас? Дали щеше да обядва с мен и Бен?
— Чудя се дали утре всичко ще се промени — казах.
— Да, и аз — отвърна тя. И така си остана, увиснало във въздуха. После добави: — Ей, като стана дума за утре, в знак на благодарност за упоритата ти работа и всеотдайността ти в тази забележителна нощ, искам да ти подаря нещо! — Започна да рови в краката си и извади фотоапарата. — Вземи го. И използвай силата на Малката Пишка, но я използвай разумно.
Засмях се и сложих апарата в джоба си.
— Ще сваля снимката, когато се приберем, и ще ти дам апарата в училище. Става ли? — попитах. И все пак исках да ми каже, че да, всичко ще е различно в училище, ще бъда твоя приятелка пред всички, и утре няма да се върна при старото си гадже, но тя изрече само:
— Да. Или някой друг път.
Беше 5:42, когато завих по Джеферсън Парк. Минахме по „Джеферсън драйв“, покрай съда и завихме по нашата улица „Джеферсън уей“. Загасих фаровете за последно. Не знаех какво да кажа, а и Марго мълчеше. Събрахме боклуците в една торба от 7-Илевън. Опитахме се да върнем крайслера в състоянието, в което беше преди шест часа, все едно нищо не се бе случило. В друга торба сложихме останалия вазелин, флакона със спрея и последната кутия Маунтитн Дю. Мозъкът ми пулсираше от умора.
Застанах пред вана с по една торба във всяка ръка и я погледнах. Мина много време.
— Беше страхотна нощ — казах най-сетне.
— Ела — каза тя и аз направих крачка напред. Тя ме прегърна, а торбите ми пречеха, не можех да отвърна на прегръдката й. Но ако ги пуснех на земята, щях да събудя всички. Усещах изпънатото й на пръсти тяло, а после устните й бяха в ухото ми и тя изрече много ясно, дума по дума:
— Ще. Ми. Липсва. Времето. Прекарано. С. Теб.
— О, не трябва — казах. Опитах се да прикрия разочарованието си. — Ако не ги харесваш, можеш винаги да бъдеш с мен и да прекарваме времето си заедно. Моите приятели са… всъщност са съвсем О.К.
Устните й бяха толкова близо до лицето ми, буквално усетих усмивката й.
— Страхувам се, че това е невъзможно — прошепна тя. И ме пусна, а аз продължих да я гледам, гледах как прави крачка назад, и после друга, и още една, и пак. Назад. Тогава тя повдигна вежди и се усмихна. И аз повярвах на усмивката й. Гледах как се качи на дървото, как се прехвърли на покрива и от там изчезна в прозореца на стаята си на втория етаж.
Минах през отключената входна врата, промъкнах се на пръсти покрай кухнята напът към стаята си, събух мокрите джинси, метнах ги в ъгъла до прозореца, свалих снимката на Джейс от фотоапарата и легнах в леглото. Мозъкът ми щеше да се пръсне от всичко, което исках да й кажа в училище.
ВТОРА ЧАСТ
Тревата
1
Спал съм около трийсет минути. Алармата звънна в 6:32. Не съм я чул как пищи до ухото ми, но усетих, че две ръце ме разтърсват, и някъде в далечината се носеше гласът на майка ми.
— Добро утро, сънчо!
— Ъхъ — беше отговорът ми. Бях значително по-уморен от преди половин час, когато си бях легнал, а това беше в 5:55. Бих си останал у дома, но никога не бях отсъствал от училище, бях най-редовният ученик, а в мига, в който осъзнах, че да си редовен ученик, не означава кой знае какво, и че на никого всъщност не му пука, вече беше късно да отвиквам и реших да поддържам имиджа жив. Освен това исках да видя Марго, исках да видя как ще се държи с мен сега.
Когато влязох в кухнята, татко разправяше нещо на майка. Двамата закусваха на плота. Той ме видя и попита:
— Добре ли спа?
— Превъзходно — казах, което си беше и самата истина. Е, обстоятелствата бяха наложили да се наспя малко набързо, но въпреки това се чувствах доста добре.
— Тъкмо разказвах на майка ти, че от известно време сънувам този повтарящ се тревожен сън — каза той и се усмихна. — Сънувам, че съм в колежа и имам час по иврит, само че професорът не говори иврит, тестовете не са на иврит, а са на някакъв измислен език. Но всички се правят, че този език не е някаква глупост, а си е точно иврит, даже азбуката е на иврит. И аз правя теста, обаче трябва да пиша на език, който не разбирам, и да използвам азбука, която не мога да дешифрирам.