Не ме прекъсна нито веднъж. Бен беше добър приятел, в смисъл имаше известна култура на изслушване. Но когато свърших, той на секундата зададе най-жизненоважния въпрос:
— Чакай, чакай. Я пак за Джейс Уърдингтън. За какъв размер… липса на размер говорим?
— Може би прохладата на нощта и значителният стрес да са изиграли определена роля, но… Добре де, виждал ли си молив? — попитах и той кимна. — Виждал ли си гумичка на молив? — Той пак кимна. — Значи, като изтриеш нещо написано с молив с тази гумичка, нали остава едно такова сивкавочерно масурче? — Пак кимна. — Е, бих казал на дължина е колкото три такива масурчета, а на ширина — едно.
Бен редовно и систематично бе принуждаван да бърше задниците на такива като Джейсън Уърдингтън и Чък Парсън. Правеха го на луд, затова си мислех, че заслужава своята минутка щастие. Но той дори не се засмя. Седеше и клатеше глава с недоумение.
— Господи, какъв отвратителен задник е тоя.
— Така е.
— А тя е от онзи вид хора, които или умират трагично на двайсет и седем като Джими Хендрикс и Джанис Джоплин, или някак израстват над всички и печелят примерно първата по рода си Нобелова награда за величие.
— Да — казах. Никога не можеше да ми писне да говоря за Марго Рот Шпигелман, но пък и никога досега не бях изпитвал такава нечовешка умора. Сложих глава върху напуканата облегалка и заспах на мига. Когато се събудих, видях хамбургера и бележката: „Пич, трябва да влизам в час. Ще се видим след репетицията“.
След последния час се опитах да превеждам Овидий, облегнат на стената пред залата. Беше нужна голяма доза концентрация, за да не обръщам внимание на какофонията от покъртителни звуци вътре. Винаги оставах в училище, когато те имаха репетиция, защото да си тръгна преди Бен и Рейдар, би означавало да изтърпя унижението на единствения в света завършващ гимназист без кола, седнал като малоумник в училищния автобус.
Когато свършиха, Бен остави Рейдар пред тях, точно до „селския център“ на Джеферсън Парк, съвсем близо до къщата на Лейси. После ме закара до нас. Забелязах, че колата на Марго я няма пред тях. Значи, не бе останала вкъщи да спи. Беше отсвирила даскалото заради някое друго приключение, в което липсваше само едно — аз. Може би бе решила да прекара деня в нещо полезно. Примерно да намаже възглавниците на всичките си врагове с депилатоар. Почувствах се изоставен, но тя със сигурност е знаела, че така или иначе няма да отида с нея. Прекалено много държах на редовното си присъствие в училище. Заминала на екскурзия за три дни по Мисисипи? Или пък е тръгнала да пътува с някоя циркова група, ей така, временно, за няколко дни? Но, разбира се, не беше нито едното, нито другото. Беше нещо, което не можех да си представя, нещо, което никога нямаше да ми мине през ум, просто защото аз не можех да бъда Марго.
Питах се с какви ли истории ще се върне този път. И се питах дали ще ги разкаже на мен, примерно през обедната почивка в училище. Може би това бе имала предвид, когато каза, че ще й липсва времето, прекарано с мен. Тя е знаела, че ще замине на някое от нейните пътешествия и приключения, далеч от… амбалажния Орландо. Хартиеният град. А когато си дойде? Кой знае. Нямаше да прекара последните седмици в гимназията с хората, които са й били приятели. Значи, щеше да бъде с мен.
Слуховете тръгнаха в мига, в който тя изчезна. Бен ми се обади след вечеря.
— Разправят, че не си вдигала телефона. Някой, който я има в листата във Фейсбук, каза, че споменала, че може да се мести в някой от складовете на Страната на бъдещето в Дисни.
— Това е пълен идиотизъм — казах.
— Така е. Страната на бъдещето е най-гадното място в Дисни. Някой каза, че се запознала с някакъв в интернет.
— Да бе, да!
— Добре де, къде е тогава?
— Отишла е някъде сама и се забавлява така, както не можем дори и да си представим.
— Искаш да кажеш, че… си играе сама със себе си? — изкиска се Бен.
— Стига, Бен — изсумтях. — Искам да кажа, че е някъде и прави неща, каквито само Марго може да прави. Прави история, прави истории, които да се разказват от уста на уста, преобръща светове и съдби.
Цяла нощ лежах настрани и гледах невидимия свят зад прозореца. Положих огромни усилия да заспя, но не се получаваше. Очите ми сами се отваряха и поглеждаха с надежда към прозореца. С надеждата, че Марго Рот Шпигелман ще се появи в рамката и ще измъкне уморения ми задник навън. За още една незабравима вечер.