— Да — каза майка й. — Следите. Тъпите й загадки. Но вярвайте ми, не е възможно да я проследиш. Наникъде не водят.
Детективът вдигна глава от бележника си.
— Ще съобщим, че е изчезнала, но не можем да я принудим да се върне. Не е задължително да я очаквате да се прибере скоро. Поне не под вашия покрив.
— Аз не я искам под нашия покрив — каза госпожа Шпигелман и вдигна кърпичка към очите си, макар че в гласа й нямаше грам тъга, да не говорим за плач. — Знам, че звучи ужасно, но това е истината.
— Деб — обади се майка ми с онзи глас, с който провеждаше терапиите си.
Госпожа Шпигелман едва поклати глава.
— Какво да направим? Казахме на детектива. Съобщихме, че е изчезнала. Тя е пълнолетна, Кони.
— Тя е вашето пълнолетно дете — каза майка ми. Все още запазваше спокойствие.
— О, стига, Кони! Виж, толкова ли е лошо, че за нас е щастие, манна небесна, че я няма вече в дома ни? Разбира се, че е лошо. Но тя беше лошото, болестта, злото в семейството ни! Как може да тръгнеш да търсиш някого, който заявява, че не иска да бъде намерен, който ти оставя разни следи за разгадаване, които не водят до нищо. Който постоянно бяга. Не можеш! Не е възможно!
Майка ми и баща ми се спогледаха. Детективът се обърна към мен:
— Синко, искаш ли да си поговорим насаме?
Кимнах и двамата се запътихме към спалнята на родителите ми. Той седна в креслото, а аз на ръба на леглото.
— Момче, нека ти дам един съвет — подхвана той. — Никога не се хващай на държавна работа. Защото, като бачкаш за правителството, работиш за хората. А когато работиш за тях, трябва да се срещаш с хора като Шпигелман, ако ги броим за хора. — Тук се засмях. — Ще съм напълно откровен с теб. Тези хора умеят да бъдат добри родители точно толкова, колкото аз умея да пазя диета. Имал съм си работа с тях и преди. Не ги харесвам. Не ми пука дали ще им кажеш къде е, но ще се радвам и ще съм ти благодарен, ако кажеш на мен.
— Не знам — казах. — Наистина не знам.
— Момче, много съм мислил за това момиче. Тези неща, които ги прави. Влиза в Дисни, нали? Отива в Мисисипи и оставя буквички в супата. Организира цялата тая кампания за снабдяване на стотици къщи с тоалетна хартия.
— И това ли знаете? — попитах. Две години преди това Марго беше начело на кампанията за доставка на тоалетна хартия в стотици къщи, и то само за една нощ. Няма защо да казвам, че аз не бях поканен в това приключение.
— Работех по този случай. Имам нужда от твоята помощ да разбера кой планира всичко това? Тези безумни схеми? Тя е говорителят, лицето на всички тези неща, достатъчно е луда да направи всичко сама. Но кой го планира? Кой седи край нея с тефтери, с тетрадки и диаграми и изчислява колко тоалетна хартия е нужна за стотици къщи?
— Предполагам пак тя.
— Но може да има партньор, някой, който да й помага да извърши всички тези брилянтно изпипани неща. Може би този човек живее на нейната улица, може би е най-добрият й приятел или гадже. Може да е някой, за когото човек не би се сетил веднага — каза той и тъкмо се канеше да добави още нещо, когато го отрязах.
— Кълна се, не знам къде е.
— Длъжен бях да проверя. Обаче знаеш нещо, нали? Нека започнем от това, което знаеш.
Казах му всичко. Имах му доверие. Докато говорех, си записа само няколко неща. И докато му разказвах, докато записваше, докато усещах присъствието на тъпанарите, които Марго имаше за родители, всичко някак се събра, натрупа се в мен и за първи път ми мина през ума, че може би този път си е отишла завинаги. Когато свърших да говоря, едва поемах въздух от тревога. Детективът не каза нищо. Той просто се облегна напред, загледа се някъде през мен и изведнъж сякаш видя това, което очакваше да види. Тогава заговори.
— Ето какво е положението, момче: понякога някое дете, обикновено момиче, се ражда със свободен дух, не се разбира с родителите си, не е като тях. Тези деца са като завързани за оградата балони с хелий. Започват да опъват канапчето, връзката, струната или с каквото са вързани. И опъват, опъват да се освободят и тогава нещо се случва, ей така, изведнъж, и конецът се скъсва, и струната се скъсва, и те се понасят из въздуха. Може би никога няма да видиш този балон отново, може би няма да се върне. Може да кацне в Канада или където и да е. Почва да работи в някой ресторант и преди да се усети, балонът вече сервира кафе и така трийсет години в една и съща закусвалня или ресторант долива кафе на същите тъжни копелета. Или пък след три-четири години, или след три-четири дни ветровете се обръщат и подемат балона обратно към дома. Защото балонът има нужда от пари, или защото животът го е отрезвил, или пък иска да види малкото си братче. Но струни са се късали, късат се сега, ще се късат винаги, момче.