— Вампир, Рейдар, вампир!
— Виждам го.
— Ела тука, копеле гадно! Батко да те сложи на лодка за разходка по Стикс — нареждаше Бен и въртеше джойстика.
— Как може да използваш гръцката митология, за да говориш глупости! — казах.
Рейдар се засмя. Бен натискаше копчетата като луд и крещеше:
— Изяж това! Изяж го както Зевс е изял Метис10.
— Ще ми се да вярвам, че ще се върне до понеделник — казах. — Никой не иска да трупа толкова отсъствия в училище, дори и Марго Рот Шпигелман. Може би ще остане тук, докато завършим.
Рейдар ми отговори накъсано и като цяло неразбираемо. Така, както би ми отговорил всеки, който играе Резърекшън и се опитва да говори и на други теми.
— Не разбирам защо е заминала… къде беше тоя… не бе, пич… използвай лазерния лъч… дали е било заради някаква любовна драма? Винаги съм мислил, че… къде е гробницата… вляво… е имунизирана към такива неща.
— Не — отвърнах. — Не е това, не мисля, че е това. Тя мрази Орландо. Каза, че е град от хартия. В смисъл. знаеш… как всичко е направено изкуствено и как се късало като хартия. Мисля, че просто искаше да се махне за малко.
Тогава погледнах през прозореца и съвсем случайно погледът ми попадна върху щората й. Предполагам детективът я бе пуснал. Но не виждах щората, а голям черно-бял плакат, залепен на гърба й с лице към улицата. Беше плакат на мъж с леко приведени рамене и с поглед, устремен напред. Между устните му висеше цигара. През рамото му — китара, а на китарата пишеше с големи букви:
ТАЗИ МАШИНА УБИВА ФАШИСТИ
— Има нещо на прозореца на Марго.
Музиката на играта спря веднага, Рейдар и Бен клекнаха от двете ми страни.
— Това ново ли е? — попита Рейдар.
— Виждал съм тази щора милиони пъти, но никога не съм виждал този плакат — казах.
— Странно — обади се Бен.
— Родителите й казаха, че винаги преди да замине оставяла следи — обясних им аз. — Но никога не било нещо съвсем конкретно, никога нещо, което да им помогне да я намерят, преди сама да пожелае да се върне.
Рейдар бе извадил телефона си и вече търсеше в Омникшънъри нещо за изречението на китарата.
— Това е снимка на Уди Гътри — каза. — Пеел е кънтри. Песните му са за работническата класа. Роден 1912, починал 1967. „This Land is Your Land“. Малко Комунист… хм… оказал влияние върху творчеството на Боб Дилън. Вдъхновявал го.
Рейдар пусна части от няколко негови песни — доста висок стържещ глас, пееше за профсъюзи и обединения.
— Ще питам тоя, дето е качил статията, да проверя дали има някаква връзка между Марго и Уди Гътри — предложи Рейдар.
— Не вярвам да харесва песните му — казах.
— Честно, тоя не ви ли напомня на жабока Кърмит с тежка форма на алкохолизъм и рак на гърлото?
Рейдар отвори прозореца и се огледа.
— Със сигурност е оставила това за теб. Нали няма други познати, които могат да го видят от този прозорец? — попита. Кимнах. Не.
След малко Бен добави:
— От начина, по който ни гледа, сякаш иска да ни каже „Обърни ми внимание“. И главата му… сякаш не е на сцена, а седи пред врата или в коридор.
— Мисля, че трябва да влезем, това иска да ни каже — заключих аз.
4
От моята стая не се виждаше гаражната врата на къщата им, затова аз и Рейдар се преместихме във всекидневната, а Бен остана да играе. Пуснахме телевизора, уж че гледаме, но всъщност наблюдавахме входната врата и чакахме майка й и баща й да излязат. Колата на детектива беше все още там.
Тръгна си след около петнайсет минути, но през следващия час никой не се показа. Нито през входната врата, нито през гаражната. С Рейдар гледахме някакъв комедиен сериал по HBO. Не беше смешен или нещо, но тъкмо започнах да навлизам в историята, когато Рейдар каза:
— Гаражната врата!
Скочих от дивана и се приближих към прозореца, за да видя кой е в колата. Господин Шпигелман и госпожа Шпигелман. Рути бе останала у дома.
— Бен — извиках. Той изскочи на секундата и веднага щом двамата Шпигелман завиха от „Джеферсън уей“ към „Джеферсън роуд“, ние се втурнахме навън в задушното утро.
Минахме през градината и застанахме пред вратата. Звъннах и чух стъпките на Мирна Маунтуизъл по паркета. Лаеше като откачена и ни гледаше през прозореца до вратата. Рути отвори. Беше много сладко дете, може би на единайсет.
— Здрасти, Рути!
— Здрасти, Куентин — каза тя.
— Тук ли са майка ти и татко ти?
— Излязоха преди минутка. Отидоха до Таргет — обясни тя. Имаше същите големи очи като Марго, но бяха с цвят на бадем. Погледна ме. Устните й бяха свити тревожно. — Говори ли с полицая?