— Да. Стори ми се свестен.
— Мама каза, че все едно Марго е заминала в университета, само че по-рано.
— Да — казах. Може би най-лесният начин да разрешиш една мистерия е да приемеш, че просто няма никаква мистерия. Но вече стана ясно, че Марго бе оставила следи, които могат да помогнат да се разреши мистерията.
— Рути, трябва да огледаме стаята на Марго. Но… нали знаеш, когато Марго ти каже, че трябва да се пази тайна и че е важно никой да не разбира. Ние сме в същата ситуация.
— Марго не обича никой да влиза в стаята й. Мен ме пускаше. Понякога пускаше мама.
— Но ние сме й приятели.
— Тя не обича приятелите й да влизат в стаята й — каза Рути.
Наведох се към нея.
— Моля те, Рути.
— И не искаш да казвам на мама и тати?
— Точно така.
— Пет долара — обяви и тъкмо се канех да започна да се пазаря с нея, когато Рейдар извади банкнотата и й я подаде. — Ако видя колата им да приближава, ще ви кажа — каза тя заговорнически.
Наведох се да погаля позастаряващата, но винаги ентусиазирана и енергична Мирна Маунтуизъл и хукнахме нагоре към стаята на Марго. Когато сложих ръка на топката на вратата, ми мина през ума, че не бях виждал стаята й, откакто бях на десет.
Влязох. Беше много по-подредено, отколкото очаквах, но може би майка й бе разтребвала. Вдясно имаше дрешник, наблъскан догоре с дрехи. От вътрешната страна на вратата висеше поставка за около двайсет и пет чифта обувки. Някои с ниско токче, някои с много високо, като за абитуриентски бал, имаше маратонки и гуменки. Май не беше взела много дрехи и обувки, ако изобщо беше взела нещо.
— Сядам на компютъра — каза Рейдар. Бен оглеждаше плаката.
— Залепен е с обикновен скоч — каза той. — Няма лепило или нещо по-здраво.
Най-голямата изненада беше стената до бюрото с компютъра й: библиотека. По-висока от мен и два пъти по-дълга, със стотици грамофонни плочи.
— На грамофона е оставила Джон Колтрейн. A Love Supreme — каза Бен.
— Господи, това е брилянтен албум — каза Рейдар, без да мести поглед от компютъра. — Момичето има вкус. — Допълни той, а аз не разбирах, не знаех кой е Колтрейн и бях тотално объркан. — Бил е саксофонист. — Поясни Рейдар и докато пишеше нещо по клавиатурата, продължи да говори: — Не мога да повярвам, че Кю не е чувал за Колтрейн. Начинът, по който свири, е най-убедителното доказателство за съществуването на Бог.
Започнах да разглеждам плочите. Бяха подредени по азбучен ред, по изпълнител. Намерих онези, които започваха с Г. Дизи Гилеспи, Джими Дейл Гилмор, Green Day, Guided by Voices, Джордж Харисън.
— Има плоча на всеки един музикант и певец в света, но няма нищо на Уди Гътри — казах и започнах да гледам от А.
— Всичките й учебници са тук — каза Бен. — Оставила е книги и на нощното си шкафче. Няма списания.
Не го слушах много-много. Цялото ми внимание бе приковано върху колекцията й от плочи. Тя харесва всичко, по дяволите! Изобщо не можех да си я представя как седи и слуша плочи. Всичките тези плочи! И толкова стари! Бях я виждал да тича из парка и да слуша музика, но изобщо не подозирах, че е мания. Не бях чувал имената на повечето изпълнители и групи. И най-вече бяха изненадан, че и новите албуми се издават на винил.
Продължих през буквата А, после минах на Б — Beatles, Blind Boys of Alabama, Blondie. Почнах да ги преглеждам по-набързо, прекалено бързо, и не видях гърба на плочата на Били Браг Mermaid Avenue. Накрая стигнах до Buzzcocks. Спрях, върнах се назад и издърпах плочата на Били Браг. Отпред имаше снимка на селска къща, но от гърба, който бях подминал преди малко, ме гледаше Уди Гътри със забита в устата цигара, с преметнатата китара, но която пише, че тази машина убива фашистите.
— Ей — викнах и Бен се обърна.
— Майко мила! Добра находка — каза, а Рейдар се завъртя на стола да погледне.
— Впечатляващо. Какво има вътре?
Плоча, това беше. За нещастие, имаше плоча, която изглеждаше като плоча и нищо повече. Сложих я на грамофона, отне ми доста време, докато разбера как се пуска и как да сложа игличката. Беше някакъв пич, който изпълняваше песни на Уди Гътри. В интерес на истината — пееше доста по-добре от него.
— Какво е това? Не вярвам да е някакво странно съвпадение.
Бен разглеждаше обложката на плочата.
— Виж — каза и посочи заглавието на една от песните. Беше оградено с тънък черен химикал. Песента се казваше „Племенницата на Уолт Уитман“.