Последните три строфи на „Песен за мен самия“ също бяха подчертани.
В крайна сметка се превърна в уикенд за четене. Опитвах се да видя Марго в тези фрагменти от стихотворението, които бе оставила за мен. Никога нямаше да разбера нищо от подчертаните редове, но не спирах да мисля за тях, защото не исках да я разочаровам. Тя искаше да свиря на тази струна, да намеря мястото, където бе избрала да спре и да ме чака. Очакваше да мина по пътечката, по която бе пускала трохи след стъпките си, и да стигна до нея.
5
В понеделник сутринта се случи нещо крайно необичайно. Закъснях, което беше обичайно. Майка ми ме закара до училище, което също беше обичайно. После седях с останалите пред залата и си говорихме, което също беше обичайно, след това с Бен влязохме вътре, което също беше обичайно. Но в мига, в който отворихме металната врата, лицето на Бен се изкриви от някаква причудлива смесица от паника и вълнение. Мисля, че така би изглеждал, ако някой фокусник го избере за оня трик „Ела да те заключа в тоз сандък и да те разрежа на няколко парчета“. Проследих погледа му.
Минипола от деним. Бяла и много тясна тениска. Скандално деколте. Изключително гладка кожа. Крака, които биха накарали и гей да се заинтересува от женски крака. Перфектно прибрана къдрава кестенява коса. Значка „Кралица на бала“. Лейси Пембъртън. И вървеше право към нас.
— Лейси Пембъртън — каза Бен, макар че тя беше на сантиметри от нас и можеше да го чуе. И щом го чу, веднага сложи една престорено срамежлива усмивка.
— Куентин — обърна се към мен и ми направи знак да я последвам. В онзи миг си мислех само едно — как така знае името ми. Това момиче… моето име. Минахме покрай залата и тръгнахме към шкафчетата. Бен вървеше с мен.
— Здрасти, Лейси — казах, щом спря. Усетих парфюма й. Спомних си, че така миришеше и колата й. Спомних си как се пръснаха червата на рибата, как се размаза, когато с Марго пуснахме седалката отгоре й.
— Разбрах, че си бил с Марго.
Гледах я и мълчах.
— Онази нощ с рибата? Рибата в колата ми? И рибата в гардероба на Бека? И рибата през прозореца на Джейс?
Продължавах да я гледам и да мълча като пукал. Не знаех какво да кажа. Човек може да живее дълъг живот, изпълнен с приключения и всичко останало, без нито веднъж Лейси Пембъртън да му проговори или да го забележи. Но когато това изключително рядко и много малко вероятно събитие се случи, не бива да се говорят глупости. Така че Бен взе думата вместо мен:
— Да, те си излизаха така… — каза сякаш аз и Марго бяхме дупе и гащи.
— Ядосана ли ми беше? — попита Лейси след кратко мълчание и погледна надолу. Видях как очите й потъмняват.
— Моля?
Гласът й беше много тих, скършен, и изведнъж Лейси Пембъртън не беше вече Лейси Пембъртън. Беше… обикновено човешко същество.
— Беше ли ми сърдита за нещо?
Обмислих отговора си много внимателно.
— Ами… беше малко разочарована, че не си й казала за Джейс и Бека. Но ти си я знаеш, ще й мине.
Лейси се обърна и тръгна. Не я спряхме, не тръгнахме с нея. Но после забави крачка. Очевидно искаше да вървим заедно. Бен ме подкани с лакът и тръгнахме.
— Истината е, че аз изобщо не знаех за Джейс и Бека. Господи, дано имам възможност да й го кажа и дано да е скоро. Бях се притеснила, че е… заминала. Ама съвсем заминала. Но знам комбинацията от шкафчето й и проверих. Всичките й снимки, учебници, всичко си е там.
— Това е добре — казах.
— Е да, ама минаха четири дни. Никога не е изчезвала за толкова дълго. Това е рекорд дори за нея. И да ти кажа, всичко това е много тъпо, защото Крейг е знаел през цялото време, а е криел от мен, и аз така се вбесих, че скъсах с него. Сега… няма с кого да ида на бала, най-добрата ми приятелка е кой знае къде и прави кой знае какво, може би в Ню Йорк или… и аз не знам къде, и си мисли, че съм направила нещо, което НИКОГА не би ми минало през ума да сторя.