С Бен се спогледахме. После казах:
— Трябва да влизам в час, но защо твърдиш, че може да е в Ню Йорк?
— Мисля, че е казала на Джейс нещо такова. Казала, че Ню Йорк е единственото място в цяла Америка, където човек можело да живее кажи-речи полупоносим живот. Може да го е казала просто така. Не знам, наистина.
— Добре, трябва да тръгвам — отвърнах.
Знаех, че Бен никога няма да може да убеди Лейси да отиде с него на бала, но си помислих, че поне заслужава шанса да попита и да му откажат. Хукнах към шкафчето си, потупах главата на Рейдар, докато минавах край него. Говореше с Анджела и някакво момиче от зайците.
— Няма защо да благодариш на мен, трябва да благодариш на Кю — чух го да обяснява на малката, а тя се обърна и извика след мен:
— Благодаря ти за двестата долара!
Без да се обръщам, викнах:
— Не на мен. Благодари на Марго Рот Шпигелман!
Идеята беше нейна, фотоапаратът беше неин. Тя ми го сложи в ръцете. Аз само го използвах.
Стигнах до шкафчето, грабнах тетрадката по аритметика, но не помръднах. Просто си стоях там. Дори и след втория звънец, аз пак си стоях там. Напълно неподвижен, в средата на коридора, учениците тичаха в двете посоки, а аз стоях там като свързваща отсечка между тях. Още едно дете ми благодари за двестата долара. Усмихнах му се. Винаги бях знаел, че това е училището, в което уча, но сега за първи път го почувствах като моето училище. Бях извоювал справедливост за изпотрошените колела, Лейси Пембъртън ми проговори, Чък Парсън ми се извини.
Познавах тези коридори така добре. И най-сетне усетих, че и те ме познават. Стоях и не мърдах. Чак след третия звънец тръгнах за часа. Седнах малко след като господин Джиминес бе започнал поредната безкрайна лекция.
Бях донесъл копието на „Тревни листа“ със себе си и за кой ли път започнах да чета първите подчертани редове от „Песен за мен самия“. Бях скрил книгата под чина, докато господин Джиминес драскаше нещо по дъската. Никъде не се споменаваше за Ню Йорк. Подадох я на Рейдар, огледа я и написа в ъгъла на тетрадката си: „Това в зелено сигурно значи нещо. Може би иска да отвориш вратите на съзнанието си или нещо такова“. Аз свих рамене и написах: „Или пък е чела стихотворението в различни дни и е имала под ръка различни маркери“.
След няколко минути, точно след като бях погледнал към часовника едва за трийсет и седми път, видях Бен Старлинг пред вратата на класната стая с бележка от директора, че е пуснат от час. Танцуваше жига14 като сакат или както би танцувал някой с потрошени колене.
Когато звънецът удари за обяд, аз хукнах към шкафчето си, но Бен като по чудо ме беше изпреварил и като по някакво друго чудо разговаряше с Лейси Пембъртън. Въртеше се около нея като луд, като куцо магаре и всячески се мъчеше да говори в лицето й. Понякога разговорите с него ми причиняваха лек пристъп на клаустрофобия, а аз дори не бях секси момиче.
— Здрасти, как е — казах.
— Здрасти — отвърна Лейси и направи крачка назад. — Бен тъкмо ми разказваше всичко за Марго. Знаеш ли, никой никога не е влизал в стаята й? Казваше, че родителите й не разрешават да си кани приятели.
— Наистина ли? — тя кимна. — А ти знаеше ли, че Марго има около хиляда плочи с музика?
Лейси вдигна ръце.
— Не! Точно това ми разправяше Бен! Марго никога не говореше за музика. От време на време казваше, че нещо по радиото й е харесало, но… Е, не! Толкова е странна.
Свих рамене. Може би беше странна, а може би ние всичките бяхме странни. Лейси продължи:
— Сега точно си говорехме, че Уолт Уитман е от Ню Йорк.
— И според Омникшънъри, Уди Гътри също е живял там доста години — каза Бен.
— Не, никак не мога да си я представя там. Но преди това трябва да разберем какво означава тази следа и коя е следващата. Няма да се свърши с една книга. Трябва да е оставила нещо като код, трябва да има нещо в подчертаните редове.
— Може ли да я погледна през обедната почивка?
— Да — казах. — Мога да ти направя копие в библиотеката, ако искаш.
— Не, само ще погледна. Не разбирам нищо от поезия. О, между другото, имам братовчедка в университета в Ню Йорк и мога да й изпратя нещо като съобщение за Марго и да го разлепи. Може да ги сложи в магазините за плочи. Знам, че има милиони, но все пак може да сложи из някои.
14
Вид танц, който става популярен в Западна Европа още през 16 век; изпълнява се от един солист и се характеризира с бързи движения на краката и множество импровизации. — Б.ред.