Рейдар хвърли учебниците си в шкафа и го затръшна. Ей тука вече динамиката, ако мога да се изразя така, на разговора поспадна, защото той вдигна очи нагоре към тавана и извика:
— НЕ СЪМ ВИНОВЕН. НЕ СЪМ ВИНОВЕН, ЧЕ РОДИТЕЛИТЕ МИ ПРИТЕЖАВАТ НАЙ-ГОЛЯМАТА КОЛЕКЦИЯ В СВЕТА НА ДЯДО КОЛЕДА В ЧЕРНОКОЖ ВАРИАНТ.
Бях го чувал да казва „най-голямата колекция в света на Дядо Коледа в чернокож вариант“ хиляди пъти и всеки път беше ужасно смешно, такова беше и сега. Но пичът си беше прав. Помня, когато отидох за първи път. Мисля, че бях на тринайсет, няколко месеца след Коледа, беше пролет, но навсякъде около прозорците, по первазите, навсякъде, където окото можеше да надникне, грижовно подредени и накипрени седяха стотици кукли, макети и каквото се сетиш на чернокожия Дядо Коледа, стотици чернокожи дядковци в коледни дрехи и с коледен дух. Хартиени макети висяха навсякъде из къщата, по парапетите на стълбището, черни коледни свещи с лика на Дядо Коледа бяха наредени по масата за хранене, над камината висеше голяма рисунка с маслени бои на Дядо Коледа в чернокож вариант. Около самата рисунка имаше десетки по-малки фигурки на същия дядка. Имаха огромна кутия за бонбони „Пез“ с чернокож Дядо Коледа, закупена от Намибия. Светещият пластмасов черен Дядо Коледа, който стоеше в двора им до пощенската кутия в периода от Деня на благодарността до Нова година, през останалото време се кипреше гордо в ъгъла на банята за гости, като страж. В самата баня имаше тапети. Домашна изработка. Пак с Дядо Коледа в чернокож вариант. Сами ги бяха рисували. Имаше и гъба за баня с формата на Дядо Коледа. Разбира се, черна. Във всяка стая, освен тази на Рейдар, навсякъде тържествуваше коледното настроение на чернокожия Дядо Коледа в различна изработка — гипс, пластмаса, мрамор, глина, дърво, плат, гума. Родителите на Рейдар имаха повече от хиляда и двеста екземпляра от различна направа и под различна форма, но не и цвят. Както пишеше на табелката отпред, къщата на Рейдар беше официално вписана като коледна забележителност и призната от Коледната асоциация за дом на Дядо Коледа.
— Трябва да й кажеш, пич — предложих. — Просто трябва да кажеш така: „Анджела, аз наистина много те харесвам, но трябва да ти кажа нещо. И то е, че когато отидем у нас и започнем да правим каквото там ще правим, ще ни гледат две хиляди и четиристотин очи (или ако искаш хиляда и двеста чифта очи). И това ще са очите на хиляда и двеста фигурки на Дядо Коледа в чернокож вариант.“
Рейдар прокара ръка по много късо остриганата си коса и поклати глава.
— Е, няма да кажа точно това, но все някак ще се оправя.
Тръгнах за час по държавно устройство. После два часа гледах часовници над разни дъски и когато свърших, дробовете ми се изпълниха не с въздух, а с великолепното чувство на облекчение. Краят на всеки ден беше като край на поредната суха тренировка за завършването ни след по-малко от месец.
После се прибрах, изядох два сандвича с фъстъчено масло — нещо като ранна вечеря. Гледах покер по телевизията. Майка ми и баща ми се върнаха в шест часа, прегърнаха се, после прегърнаха мен, после вечеряхме макарони касероле. Питаха ме за училище. Питаха ме за бала. После се дивяха на страхотната работа, която са свършили с възпитанието ми. После ми разказаха за техния ден, за пациентите си, които очевидно не са били отгледани по същия брилянтен начин като мен. После отидоха да гледат телевизия, а аз се прибрах в стаята си. Проверих си пощата, написах нещо там за „Великият Гетсби“ по английски. Почетох малко за федералното управление като подготовка за класното. После си писах с Бен. После и Рейдар дойде онлайн. По време на целия разговор фразата „най-голямата колекция на Дядо Коледа в чернокож вариант“ бе спомената точно четири пъти и всеки път се смях с глас. Казах му, че се радвам за него, че има приятелка. Той каза, че се очертава страхотно лято. Съгласих се. Беше пети май. Но можеше да бъде всеки един ден от годината. Дните ми, както и целият ми живот бяха изпълнени с едно приятно еднообразие. Винаги ми е харесвало да живея така. Харесвах рутината и обичах да ми е скучно. Не исках да е така, но в крайна сметка не намирах нищо лошо, дори се чувствах съвсем комфортно с чувството на досада и скука. Така че този ден беше като всеки един ден от съзнателния ми живот. До… точно до полунощ, когато Марго Рот Шпигелман отвори прозореца на стаята ми, на който нямаше мрежа за комари. Отвори го за първи път от онази нощ, когато преди девет години ми беше казала да го затворя.
2
Чух, че прозорецът се отваря, и се обърнах да видя кой е. Сините очи на Марго ме гледаха втренчено. Сините очи на Марго. Само това виждах. После разбрах защо не виждам нищо друго. Когато очите ми се адаптираха към мрака, забелязах, че по лицето й има черна боя, носеше черен суитшърт с качулка, която бе вдигнала на главата си.