— Какво правиш? Киберсекс ли? — попита тя.
— Пиша си с Бен Старлинг.
— Това не е отговор на въпроса ми, перверзнико.
Засмях се неловко, станах и клекнах до прозореца. Лицето ми беше на сантиметри от нейното. Нямах никаква идея защо стоеше там, на моя прозорец, цялата в черно.
— На какво дължа удоволствието? — попитах. Мисля, че все още бяхме нещо като приятели, но не бяхме от тези приятели, които са се наговорили да се срещнат посред нощите, намазани с черна боя. Тя си имаше близки приятели за такива игри. Просто аз не бях един от тях.
— Трябва ми колата ти — каза тя.
— Нямам кола — отвърнах. Темата беше малко болезнена и не ми се искаше да го изричам на глас.
— Е, добре де, трябва ми колата на майка ти.
— Ти имаш кола — отбелязах.
Марго изду бузи и въздъхна.
— Така е, само че родителите ми заключват ключовете от колата в сейф, който държат под спалнята си. А Мирна Маунтуизъл (кучето й) спи в спалнята им. Мирна Маунтуизъл получава няк’ъв скапан аневризъм, като ме види. Искам да кажа, че мога съвсем спокойно да се промъкна в спалнята им, да взема ключовете и да тръгна с колата, само че няма никакъв смисъл, защото Мирна Маунтуизъл ще започне да лае като откачена още щом се опитам да открехна вратата на стаята. Така че… да, имам нужда от кола. Освен това, имам нужда и от теб. Трябва да караш. Имам да свърша единайсет неща, а за пет от тях ми трябва човек, който да чака в колата, за да ме измъкне бързо.
Когато погледът ми спираше да фокусира, тя се превръщаше в чифт очи. Само очи, виснали във въздуха, без нещо да ги държи. Но когато успеех да се съсредоточа, можех да видя очертанията на лицето й. Боята все още не беше съвсем изсъхнала. Скулите и брадичката й бяха заключени в триъгълник. Черните й устни се разпънаха в лека усмивка.
— А програмата за вечерта включва ли някакви углавни престъпления? — попитах.
— Хм. Я ми припомни дали влизане с взлом беше углавно престъпление — каза тя.
— Не — заявих категорично.
— „Не“ в смисъл „не е престъпление“, или „не“ в смисъл, че няма да ми помогнеш?
— Не, няма да ти помогна. Не можа ли да викнеш някой от придворните ти лакеи и слугини да те разхождат насам-натам?
Лейси и/или Бека винаги я караха, изпълняваха нарежданията й, и й угаждаха.
— Всъщност те са част от проблема — каза Марго.
— Какъв е проблемът? — попитах.
— Не е един, единайсет са — уточни някак нетърпеливо тя.
— И без углавни престъпления? — попитах.
— Кълна се, няма да те карам да правиш нищо престъпно.
И точно тогава цялата къща на Марго светна — целият двор, всеки прозорец, ей така, изведнъж, потоп от светлина. С едно движение тя успя да се мушне през прозореца и се претърколи под леглото ми. След половин секунда баща й се появи на верандата.
— Марго! Видях те! — изкрещя той.
— О, господи! — измърмори изпод леглото тя, после излезе, изправи се и тръгна към прозореца. — Стига, татко! Просто си приказвам с Куентин. Винаги си ми казвал какво положително въздействие може да има върху мен.
— Само си приказваш с Куентин, тъй ли?
— Да.
— Защо си си намазала лицето с черна боя? За приказки с Куентин?
Марго не отговори веднага, но не й отне повече от секунда да го измисли.
— Татко, за да ти отговоря на въпроса, ще са ми нужни векове да ти обяснявам и да се връщам много назад в историята, а на теб ти се спи, така че просто иди да си…
— Веднага вкъщи! На секундата! — избуча той.
Марго ме хвана за ризата, прошепна в ухото ми „Връщам се след минутка!“, покатери се на перваза и скочи навън.
Веднага щом тя изчезна, аз грабнах ключовете за колата. За щастие, те си бяха мои. За нещастие, колата — не. За шестнайсетия ми рожден ден родителите ми ми дадоха подарък. Беше нещо много малко, миниатюрно. В мига, в който ми го поднесоха, знаех, че е ключ за кола, и за малко да се напикая от щастие, защото бяха казвали поне милион пъти, че не могат да си позволят да ми купят кола. Но когато ми дадоха малката увита в хубава хартия кутийка, реших, че се бяха бъзикали през цялото време, за да ме изненадат, и в крайна сметка бяха решили да ми купят кола. Ставах собственик на моя собствена кола. Направо разкъсах хартията, отворих малката кутийка и там наистина имаше ключ.
Ключ от крайслер. Ключ от миниван „Крайслер“. Точно същият като на майка ми.