— Това го знам — казах. Колко дълго я бях виждал, колко дълго си я бях представял съвсем грешно, съвсем различна от това, което всъщност… вероятно е.
— Само казвам, че ми беше много лесно да я харесвам преди. Винаги е по-лесно от разстояние. Но когато спря да бъде това изумително, изключително, съвършено… нещо и се превърна в едно обикновено момиче, което поддържа странна любовна връзка с определени видове храни, и сменя настроенията си, и понякога е мрачна, и понякога обича да командва… е, тогава се наложи да започна да харесвам един съвсем различен човек.
Усетих как бузите ми пламнаха.
— Искаш да кажеш, че не харесвам Марго? След всичко това, след дванайсет часа в тая кола, да си помислиш, че не ми пука, защото аз. — Спрях. И подхванах наново: — Мислиш си, че сега, като имаш приятелка, можеш да ме гледаш от върха на планината и да ми изнасяш лекции? Понякога си такъв…
Спрях да говоря, защото в обсега на светлината на фаровете видях нещото, което щеше можеше да ме убие след няколко секунди.
Две крави на шосето. Появиха се изневиделица. Едната стоеше неподвижно в другото платно, а в нашето бе застанал някакъв огромен добитък, колкото цялата дължина на колата, и не мърдаше. Само главата му беше обърната в нашата посока и ни преценяваше с празните си очи. Кравата беше бяла, без никакви петна, млечнобяла. Една грамадна стена от кравешко бяло, по която не можеш да се качиш, не можеш да я заобиколиш, не можеш да минеш през нея. Можеш само да я удариш. Знам, че и Бен я видя. Чух как дъхът му секна.
Казват, че животът ти минавал пред очите. Но в моя случай не беше така. Нищо не мина, не видях нищо от краткия си живот, освен може би морето бяла кравешка кожа, простряло се на по-малко от секунда пред нас. Не знаех какво да правя, но това не беше проблемът. Проблемът беше, че нямаше какво да се направи, освен да натисна спирачките и да ударя и животното, и нас, да го убия, или да убия нас самите, или да изпотрепя всички. Набих спирачките, но по навик, не че очаквах да се случи нещо, защото нищо на този свят не би могло да предотврати удара. Вдигнах ръце и пуснах волана, не ме питай защо, не знам. Но ги вдигнах, сякаш че се предавах, но не знам на кого. И си мислех. Мислех си най-баналното нещо на света: не искам това да се случи, не искам да умра, не искам приятелите ми да умрат и докато времето сякаш забави хода си, имах време за една последна мисъл. И помислих за нея. И я обвиних за това нелепо стечение на нещата, за тази нелепа смърт, за риска, на който ни бе изложила, за това, че ме направи на пълен идиот — да карам цяла нощ, и то безразсъдно бързо. Ако не беше тя, щях да съм жив. Щях да съм си у дома, на сигурно, и щях да направя единственото нещо, което някога съм искал — да порасна.
След като вдигнах ръце и се предадох, с крайно удивление видях нечия ръка на волана. Завивахме, но не знаех къде и как. После осъзнах, че Бен дърпа волана към себе си и безнадеждно се опитва да мине покрай кравата. И след това бяхме в тревата, сред полето. Усетих как Бен върти колана, гумите свистяха, Бен обръщаше в обратната посока. Не гледах. Не знам дали очите ми се затвориха, или просто отказаха да виждат. Стомахът и дробовете ми се удариха един в друг. Нещо остро мина през бузата ми. И спряхме.
Не знам защо започнах да опипвам лицето си. Погледнах дланите си, имаше кръв. Опипах горната част на ръцете си, сякаш се опитвах да се прегърна, но истината е, че само проверявах дали са там. Там бяха. Погледнах краката си. И те бяха там. Имаше натрошени стъкла. Огледах се. Бутилките се бяха счупили.
Бен ме гледаше. Опипваше лицето си. Всичко му беше там. Опипа ръцете си, също като мен. Тялото му функционираше нормално, като моето. Стоеше и ме гледаше. В огледалото за обратно виждане кравата си седеше и изобщо не й пукаше. И чак сега, с голямо закъснение, Бен запищя. Гледаше ме и пищеше, устата му — отворена, ужасеният му писък излизаше като от червата. После изведнъж спря да пищи. Нещо не беше наред, нещо ми стана. Щях да припадна. Гърдите ми горяха. И тогава поех дъх. Бях забравил да дишам. През цялото време не бях посмял да поема дъх. И щом започнах да дишам, веднага се почувствах много по-добре. Вдишай през носа, издишай през устата.
— Има ли някой ранен? — извика Лейси. Разкопча колана си и погледна назад. Обърнах се и видях, че задната врата е отворена, и се изплаших, че Рейдар е изпаднал от колата, но после той седна и започна да се пипа по лицето и да повтаря:
— Добре съм, добре съм. Как са останалите?
Тя дори не му отговори, направо скочи между мен и Бен, над кухнята и килера, и огледа Бен: