— Добре ли си, слънце?
Очите й бяха като препълнен с вода басейн в дъждовен ден. Бен каза:
— ДобресъмдобресъмКюкърви.
Тя ме погледна. И знам, че е глупаво да плача, но заплаках. Не защото ме болеше, а защото се страхувах, защото бях пуснал волана, бях вдигнал ръце и Бен ни спаси, а сега това момиче ме гледаше така, както майка гледа болното си дете, и това не трябваше да е повод да се пропуквам, но се пропуках. Знаех, че на бузата й няма нищо, и се опитвах да й кажа, че съм добре, но не спирах да плача. Лейси натисна порязаното с пръста си, тънък и мек като памук, и започна да вика някой да даде нещо за превързване на рани. На бузата ми се лепна малко парче от знамето на Конфедерацията, точно над лявата част на носа ми.
— Натискай здраво. Друго боли ли те?
И докато отричах, осъзнах, че колата е на скорост и двигателят работи, но не се движим само защото все още натисках спирачката. Угасих го. И тогава в настаналата тишина чух как нещо тече, не само капе, а се лее.
— Не е зле да излезем от колата — каза Рейдар. Аз притисках знамето на Конфедерацията към бузата си, заслушан в шуртенето. Не спираше.
— Бензин! Ще гръмнем! — извика Бен. Той отвори вратата и хукна да бяга, стигна до някаква издатина на полето и се скри зад нея. Излязох от колата с шеметна скорост, но не точно като Бен. Рейдар също бе навън и докато Бен се опитваше да си прикрие задника, Рейдар започна да се смее.
— Бира е — каза той.
— К’ВО?!
— Бирените шишета са се счупили — повтори той и посочи с глава към разцепения охладител, през който се изливаха галони пенеста течност.
Опитахме се да го извикаме, но той не ни чуваше, понеже беше прекалено зает да крещи. „ЩЕ ГРЪМНЕЕЕ! ЩЕ ГРЪМНЕ!“, и пак хукна из полето. Тогата му се ветреше зад оголения му кльощав задник.
Обърнах се и погледнах към магистралата, защото чух, че наближава кола. Белият звяр и петнистият му приятел или приятелка бяха минали успешно до другата страна на шосето. Изглеждаха все така масивни. И чак тогава се огледах и осъзнах, че миниванът е до някаква ограда.
Очевидно, докато сме се въртели из полето, се бяхме ударили в ръба на оградата, защото на плъзгащата врата имаше такава дълбока дупка, толкова дълбока, че реално можеше да видиш във вана, ако погледнеш през нея. Но като оставим това настрана, колата беше в безупречно състояние. Нямаше нищо друго, прозорците бяха цели, гумите бяха О.К. Минах отзад да затворя задната врата и да огледам всичките 210 бири, които все още течаха. Лейси дойде при мен, сложи ръка около рамото ми. И двамата гледахме към изсипващата се пяна.
— Как стана?
Казах й: бяхме загинали, но после Бен хвана волана и завъртя колата точно както си трябва, като истинска брилянта балерина, но на четири колела.
Бен и Рейдар се мушнаха под минивана. Никой от нас не разбираше нищо от коли, но предположих, че това им носи някакво успокоение. Голите крака и подгъвът на тогата на Бен стърчаха изпод минивана.
— Копеле, изглежда добре — извика Рейдар.
— Рейдар, колата се завъртя около осемдесет пъти. Как така е добре?
— Хей! — започнах да дърпам новите маратонки на Бен. — Ей, пич, ела тука!
Той се изниза напред, подадох му ръка и го вдигнах. Ръцете му бяха омазани в нещо черно. Прегърнах го с все сила. Ако той не бе успял да хване волана, който аз пуснах, ако не бе реагирал толкова бързо, със сигурност всички щяхме да сме мъртви.
— Благодаря — казах и не спирах да го тупам по гърба, малко по-силно от необходимото. — Това беше най-жестокото каране от предна дясна седалка, което съм виждал в целия си проклет живот.
Той потупа ранената ми буза с мръсната си ръка и каза:
— Направих го, за да спася себе си. Искам да ми повярваш: през съзнанието ми нито веднъж не мина мисъл за теб.
— Да не мислиш, че аз съм помислил за теб? — засмях се.
Бен ме изгледа, устата му беше на ръба на усмивката, и каза:
— Кравата беше много голяма. Всъщност това не беше крава, а сухоземен кит.
Смеех се с глас.
Тогава Рейдар изскочи изпод колата и каза:
— Пич, наистина мисля, че всичко е наред. И сме изгубили само пет минути. Дори не се налага да превишаваме повече или да наваксваме.
Лейси гледаше дупката във вратата на минивана със свити устни.
— Ти какво ще кажеш? — попитах я.
— Тръгвай — каза тя.
— Тръгвай — потвърди Рейдар.
Бен изду устни и издиша.
— Поради факта, че съм притиснат от мнозинството, ще кажа: тръгвай.
— Да тръгваме — казах и аз. — Но аз няма да карам.
Бен взе ключовете, качихме се, Рейдар остана навън да го упътва, докато излезе на магистралата. Бяхме на осемстотин седемдесет и два километра от Аглоу.