Час тринайсети
На всеки две минути Рейдар повтаряше:
— Помните ли онзи случай, когато всички щяхме да умрем и когато Бен хвана волана и завъртя колата, за да не се ударим в най-голямата крава на света, и когато колата се завъртя като онези въртележки в Дисни, дето приличат на чаши за чай, и когато не умряхме?
Лейси се наведе през кухнята, сложи ръка на коляното на Бен и каза:
— Ти си истински герой. Разбираш ли? За такива неща дават медали.
— Казвал съм го преди, казвам го и сега. Не помислих за никого от вас. Исках. Само. Да. Спася. Собствения. Си. Задник.
— Лъжец — каза тя и го целуна по бузата.
После Рейдар се обади:
— Помните ли онзи път, когато бях закопчан с два колана най-отзад на един миниван и когато всичките бутилки с бира се счупиха и изтекоха и задната врата се отвори, но аз оцелях като по чудо, без нито една драскотина. Как е възможно това? Няма никакво обяснение за това чудо. Науката мълчи.
— Хайде да играем „Познай коя е думата от метафизична гледна точка“ — предложи Лейси. — Виждам, виждам с малкото си око едно геройско сърце, едно сърце, което бие за доброто на цялото човечество.
— НЕ СЕ ПРАВЯ НА СКРОМЕН. ПРОСТО НЕ ИСКАХ ДА УМРА! — извика Бен.
— Пичове, помните ли оня път, като бяхме в минивана, преди около… двайсет минути, и когато не умряхме?
Час четиринайсети
След като първоначалният шок премина, започнахме да чистим. Опитахме се да съберем стъклата от счупените бутилки от Блуфеин върху парче хартия, после ги сложихме в една торба, в която държахме боклука. Мокетът на минивана бе прогизнал и лепкав от начупените шишета от Маунтин Дю, Блуфеин и Кока-Кола. Пробвахме да попием със салфетки, но колата имаше нужда от основно миене и пране, а нямаше време за това преди Аглоу. Рейдар бе проверил колко ще ми струва да сменя страничната врата. 300 долара плюс боята за боядисването. Тая екскурзия ставаше все по-скъпа, но щях да изкарам парите през лятото — щях да бачкам в офиса на баща ми. И не беше кой знае каква цена за възможността да открия Марго.
Слънцето изгря отдясно. Бузата ми все още кървеше. Флагът на Конфедерацията се бе залепил за нея, вече нямаше нужда да го държа.
Час петнайсети
Ред дъбови дървета скриваха гледката към житните полета, които се простираха чак до хоризонта. Природните пейзажи се сменяха, но всичко друго си беше същото. Големите магистрали са превърнали страната в еднообразно място, навсякъде едно и също: Макдонълдс, БП, Уендис. Знам, че това трябва да ме дразни, че трябва да копнея за онези стари, мирни, спокойни, идилични времена, когато зад всеки ъгъл е можело да попаднеш и да се потопиш в цветовете и индивидуалността на всяко място. Но няма значение, така ми харесваше. Обичах нещата да са постоянни, не обичах резките промени. Харесваше ми да съм на петнайсет часа път с кола от нас и светът да си остава непроменен. Лейси ме закопча с двата колана и каза:
— Трябва да си починеш. Много ти мина през главата.
Удивителното в цялата работа беше, че все още никой не ме бе обвинил в неадекватност в битката с кравата.
Отпуснах се и усетих как отплувам. Слушах ги как се шегуват. Не чувах думите, но улавях настроението, веселието, как гласовете им затихват и после гръмват радостно. Хареса ми да ги слушам така, сякаш седях на тревата и слушах не думите, а емоцията. И тогава реших, че ако стигнем навреме и не я намерим, ще открием някое хубаво местенце в Катскил и просто ще седим на тревата, ще си говорим, ще се забавляваме, ще си разправяме вицове. Може би фактът, че е жива, правеше всичко това възможно. Дори да не успеех да намеря доказателството, вече почти можех да си представя щастието без нея, бях сигурен, че имам сила да я пусна да си иде, да си представя, че имаме общи корени, че сме свързани, макар че може би никога повече нямаше да видим тези стръкове трева.
Час шестнайсети
Спя.
Час седемнайсети
Спя.
Час осемнайсети
Спя.
Час деветнайсети
Когато се събудих, Бен и Рейдар шумно обсъждаха името на колата. Бен искаше да я кръстим Мохамед Али, защото точно като Мохамед Али тази кола поемаше удара и се изправяше и продължаваше напред. Рейдар каза, че не можеш да кръстиш кола на някоя историческа личност. Според него, колата трябвало да се казва Лърлейн, защото звучало много добре.