— Искаш да я кръстиш Лърлейн? — попита Бен с ужас в гласа. — Нима горкото превозно средство не преживя достатъчно?
Разкопчах единия от коланите и седнах. Лейси се обърна.
— Добро утро. Добре дошъл във величествения Ню Йорк.
— Колко е часът?
— Девет и четирийсет и две. Как си?
Косата й беше вързана на опашка, но по-късите кичурчета бяха избягали и падаха около лицето й.
— Страх ме е — казах.
Лейси се усмихна и кимна.
— И мен. Мисля си, че могат да се случат толкова много неща, човек не може да се подготви за всичко.
— Да.
— Надявам се да останем приятели това лято — каза тя. Думите й ме успокоиха. Никога не знаеш какво може да те успокои.
Рейдар беше минал на ново име за колата — Сивата гъска. Наведох се напред и казах:
— Дрейдъл25. Колкото по-силно го завъртиш, толкова по-яко работи.
Бен кимна, а Рейдар се обърна и каза:
— Мисля, че от сега нататък ти трябва да бъдеш назначен за наш официален нещонаименовател.
Час двайсети
Преместих се в първата спалня при Лейси. Бен караше, Рейдар беше навигатор. Спал съм, когато са спирали за последен път, но бяха взели карта на Ню Йорк. На нея Аглоу липсваше, но след Роскоу имаше само пет или шест отбивки от магистралата. Винаги си бях представял Ню Йорк като един безкраен метрополис, с къщи и квартали къде ли не, но засега имаше само ниски хълмове, по които миниванът героично се катереше. Когато разговорът затихна и Бен посегна към радиото, аз казах:
— Познай коя е думата от метафизична гледна точка…
— Виждам, виждам с малкото си око нещо, което много харесвам — започна Бен.
— О, това го знам! — каза Рейдар. — Това е вкусът на ташаци.
— Не.
— Вкусът на пенис? — попитах с очакване.
— Не бе, тъпак!
— Хм… Миризмата на топки? — попита Рейдар.
— Тъканта на топките? — подпитах аз.
— Аре бе, задници! Няма нищо общо с гениталиите. Лейс?
— Може би е чувството, че преди броени часове спаси три живота?
— Не. Мисля, че никой няма да познае. Предавате ли се?
— Добре, какво е?
— Лейси — каза той и я погледна в огледалото за обратно виждане.
— Тъпак! Трябва да е нещо, което не може да се види бе, пич — казах.
— И е точно такова. Това е, което харесвам. Лейси, но не Лейси, която всички виждаме, а невидимата Лейси.
— Ох, повръща ми се — отвърна Рейдар, но Лейси разкопча колана си, наведе се над кухнята и прошепна нещо в ухото на Бен, а той се изчерви.
— О.К., сега вече по правилата — каза Рейдар. — Виждам, виждам с малкото си око нещо, което всички ние чувстваме.
— Смъртна умора — обадих се аз.
— Не, макар че това е много добро попадение.
— Това е онова странно чувство, след като си изпил толкова много кофеин, че сърцето ти бие точно толкова пъти, колкото се тресе цялото ти тяло. Всъщност тялото ти не се тресе, а бие.
— Не. Бен?
— Всички ли имаме чувството, че ни се пикае, или само аз съм така?
— Както винаги, само ти си. Други предположения?
Мълчание.
— Правилният отговор е, че всички имаме чувството, че след едно акапелно изпълнение на „Пришка в слънцето“, ще се почувстваме много по-щастливи.
И точно така стана. Независимо от пълната ми липса на музикален слух, пях с цяло гърло, а когато изпяхме песента, казах:
— Виждам, виждам с малкото си око една страхотна история.
Никой не отговори нищо. Само Дрейдъл топеше километър след километър асфалт надолу по хълма. И после Бен каза:
— Това е историята, нали?
Кимнах.
— Да. При положение, че останахме живи и останем живи, това ще е една страхотна история.
Щеше да е добре и ако към това добавим опцията да я намерим, но не казах нищо. Бен пусна радиото, намери рокстанция с балади и всички запяхме.
Час двайсет и първи
След повече от 1770 километра магистрала най-сетне слязохме. Беше напълно невъзможно да се поддържа скорост от сто двайсет и пет километра в час, защото платното беше двупосочно и водеше далеч нагоре към Катскил. Но всичко щеше да е наред. Рейдар, брилянтен тактик както винаги, бе предвидил трийсет минути повече, без да ни каже. Беше много красиво. Слънчевата светлина на късното утро се изливаше върху старата гора. Дори тухлените сгради и къщи в малките очукани градчета, през които минавахме, изглеждаха свежи и ярки.
Лейси и аз се опитвахме синтезирано да предадем на Бен и Рейдар цялата информация за Марго, за да им помогнем да я намерят. Напомняхме им за нея. За сребриста й „Хонда Сивик“. За съвсем правата й коса с цвят на кестен. За увлечението й по запуснати сгради.
25
Четириъгълен пумпал, с който според семитската традиция децата си играят на Ханука. — Б.пр.