— Носи черна тетрадка със себе си — казах.
Бен се обърна и ме изгледа:
— Добре, Кю. Ако в Аглоу видя момиче, което прилича на Марго, дори и да е досущ като нея, няма да правя нищо, освен ако не носи черна тетрадка, щом трябва да я познаем по тетрадката.
Свих рамене и се опитах да не му обръщам внимание. Просто исках да си я спомня за последен път, докато все още хранех надежда, че ще я видя.
Аглоу
Ограничението за скоростта стана седемдесет и пет километра в час, а след малко — петдесет. Минахме през някаква железопътна линия и стигнахме в Роскоу — заспал град, в чийто център имаше кафене, магазин за дрехи, магазин „Всичко за долар“, и още два завинаги затворени минимола.
— Мога да си я представя тук — казах.
— Да — съгласи се Бен. — Човече, не искам да влизам с взлом в някое от тези места. Не мисля, че затворите в Ню Йорк ще ми понесат добре.
Мисълта да поразгледам какво има в тези запуснати магазини не ми се стори чак толкова страшна, защото целият град изглеждаше умрял. Всичко беше затворено. От главния път имаше една-единствена отбивка — към основното училище и жилищния квартал, който се състоеше от скромни дървени къщурки — като къщички за джуджета сред морето зеленина. Дървета тук бяха високи и много нагъсто.
Завихме по някакво друго шосе и ограничението отпадна, но Рейдар продължи да кара бавно. Не бяхме минали и два километра, когато вляво видяхме черен път без табела или някакво обозначение.
— Може би е това — казах.
— Това е алея за паркиране — отговори Бен, но Рейдар зави. Не беше, но наистина изглеждаше като алея за паркиране, врязана в твърдата отъпкана земя. Вляво — неокосена трева, пораснала почти на височината на гумите на минивана. Не виждах нищо, но започнах да се притеснявам, че ако човек е решил да се скрие, точно това обрасло поле е перфектното място никога да не бъде намерен. Влязохме по-навътре в полето и стигнахме до някаква ферма във викториански стил. Там шосето свърши. Обърнахме колата, излязохме обратно на главния път и продължихме на север. Шосето зави по Кат Холоу Роуд. Тръгнахме по него и стигнахме до отбивка — черен път, съвсем същия като предишния, само че този път беше вдясно. Пътят водеше до нещо като хамбар, който изглеждаше така, сякаш ще се разпадне всеки миг. Дървените стени бяха посивели. От двете страни на пътя бяха подредени гигантски цилиндрични бали слама, но тревата бе започнала да расте наново. Рейдар караше с по-малко от десет километра в час. Оглеждахме се за нещо необичайно, за някаква пукнатина в съвършената идилия на този приказен пейзаж.
Не мислите ли, че това може да е бил Централен супермаркет „Аглоу“? — попитах.
— Тоя хамбар?
— Да.
— Не знам — обади се Рейдар. — Как са изглеждали магазините тогава? Като хамбари ли?
— Не знам — въздъхнах почти отчаяно.
— Това не е ли… Мамка му… Колата й! — извика Лейси — Да да да да да да колата й колата й!
Рейдар спря минивана. Проследих пръста на Лейси. Сочеше зад хамбара. Едно сребристо петно. Наведох се напред, лицето ми бе опряно в нейното, и видях капака на колата й. Как, по дяволите, бе вкарала колата си чак там? Нямаше никакъв път сред
полето!
Рейдар спря, аз изскочих и хукнах. В колата нямаше никого, не беше заключена. Отворих багажника. Имаше само един отворен празен куфар. Огледах се и тръгнах към хамбара. Вече бях сигурен, че навремето точно това е било Централен супермаркет „Аглоу“. Хукнах през окосеното поле, Бен и Рейдар ме настигнаха. Не влязохме през вратата. Няколко от дървените стени бяха паднали и бяха оставили естествени… врати. Влязохме през една от тях.
По покрива имаше много дупки и слънцето осветяваше на петна части от прогнилия дървен под. Докато се оглеждах за нея, забелязах прогнили парчета от паркет, усетих миризмата на бадеми като нейната, в единия ъгъл видях стара вана на четири крака. Имаше толкова много дупки, че не можех да определя дали сме вътре, или вън.
Почувствах как някой дърпа с все сила ръкава ми. Обърнах се. Бен ме гледаше като загубил ума и дума и погледът му се движеше с мълниеносна скорост между мен и един от ъглите на хамбара. Погледнах през ослепително белия лъч светлина, спуснал се от дупка в тавана, и видях две дълги парчета мръсносив плексиглас, опрени едно в друго и облегнати с другия си край на дървената стена. Образуваха перфектно триъгълно… кубче, ако такова нещо изобщо съществува.