Най-важното качество на матираните прозорци е, че светлината може да проникне през тях. Така че успях да видя интериора на кубчето, макар и в сивкав нюанс: Марго Рот Шпигелман, седнала на черен кожен стол, пред нея ученическо бюро. И пише. Косата й е много по-къса, подстригана несиметрично, силно скосена около лицето, но… това е тя. И е жива. И е преместила офиса си от един запуснат минимол във Флорида в една запусната ферма в Ню Йорк. И аз я намерих.
Тръгнахме към нея, четиримата един до друг. Тя не ни чуваше, не ни виждаше. Просто си пишеше. Най-сетне… май Рейдар… не съм сигурен… каза:
— Марго? Марго?
Тя се изправи, хвана се за подвижната стена на офиса. И ако беше изненадана да ни види, не пролича по нищо. Ето я Марго Рот Шпигелман. На по-малко от десет метра от мен. Устните й — напукани до кръв, без грим, с черно под ноктите, очите й — тихи. Никога не бях виждал очите й такива… мъртви. Но кога ли се бях заглеждал истински в тях? Тя ме гледаше. Сигурен бях, че гледа мен. Не Лейси, не Бен, не Рейдар. Никой никога не бе гледал така в мен, откакто… бях усетил втренчения безжизнен поглед на мъртвите очи на Робърт Джойнър в Джеферсън Парк.
Тя остана така безкрайно дълго, а аз бях прекалено изплашен от очите й, за да направя крачка напред. „И аз, и таз мистерия сме тук“. Така бе написал Уитман.
Накрая тя проговори:
— Дайте ми пет минути — и седна и продължи да пише.
Гледах я. Макар че изглеждаше малко позанемарена, тя си беше съвсем същата. Не знам защо бях решил, че ще я видя много променена. По-стара може би. Бях си представял, че едва ли ще успея да я разпозная, когато я видя след всичкото това време. Но ето я. Същата. А аз я гледам през плексигласа, а тя си е Марго Рот Шпигелман, момичето, което познавам, откакто бях на две години, идеята, в който бях влюбен.
Едва след като затвори тетрадката и я прибра в раницата си, едва като стана и тръгна към нас, чак тогава разбрах, че въпросната идея не само беше лоша и напълно грешна, но и крайно опасна. Колко измамно нещо е да вярваш, че един човек е повече от човек.
— Здрасти — каза на Лейси, усмихна се и я прегърна. После се здрависа с Бен, после с Рейдар, след това ме погледна с повдигнати вежди и каза: — Здрасти, Кю! — И ме прегърна. Кратко, бързо. Исках да я задържа. Исках тази прегръдка да е събитие. Исках да чуя сподавен плач, исках да видя как сълзите й текат по мръсните й бузи и после по тениската ми. Но тя само ме прегърна. Набързо. После седна на пода. Седнах срещу нея, а Бен, Рейдар и Лейси ме последваха. Наредихме се с лице към нея.
— Радвам се да те видя — казах след малко. Имах усещането, че съм нарушил нечия тиха молитва.
Тя отметна кичурите си назад. Изглежда, обмисляше всяка дума.
— Аз… ъъъ… Аз… ъъъ… не знам какво да кажа. Не говоря с много хора напоследък… ъъъ… Може би трябва да започнем с това да ми кажете какво, по дяволите, правите тук?
— Марго! — обади се Лейси. — Господи, колко се притеснихме за теб!
— Няма за какво да се притеснявате — каза Марго ведро. — Добре съм, наистина. — И вдигна два палеца нагоре.
— Можеше да се обадиш и да ни кажеш това. И да ни спестиш едно адски дълго пътуване — каза Бен с леко раздразнение.
— Доколкото знам и както ме е научил опитът, Кървав Бен, когато си тръгваш от едно място, по-добре е да си тръгнеш като хората. Между другото, защо носиш тога?
Бен се изчерви.
— Не го наричай така — сопна й се Лейси.
Марго я стрелна с очи.
— Мили боже! Ти с тоя ли ходиш? — Лейси не каза нищо. — Не ми казвай, че наистина ходиш с него!? — продължи Марго.
— Всъщност да — отвърна Лейси. — И всъщност той е страхотно момче. И всъщност ти си кучка. И всъщност аз се махам от тук. Беше ми приятно да те видя отново, Марго. Благодаря, че ми изкара акъла, че ми причини един месец ужас, един месец страх, че ме накара да се чувствам като пълно лайно през последния месец на последната учебна година в живота ми, както и затова, че се държа като кучка, след като те намерихме, за да се уверим, че си добре. Беше удоволствие да те познавам.
— И аз ти благодаря. Ако не беше ти, кой щеше да ми напомня колко съм дебела?
Лейси стана и ядно закрачи към изхода, стъпките й отекваха и вибрираха по нагънатия под. Бен тръгна след нея. Погледнах към Рейдар. И той беше станал.
— Никога не съм те познавал истински, познавах следите ти — каза той. — Те ми харесваха много повече от теб.
— За какво, по дяволите, говори? — въпросът й бе към мен. Рейдар не й отговори, просто си тръгна.